Измамата
Шрифт:
„Грандхотел“, събитията в Крепостта, апартаментът, а сега изведнъж Самер, изскочил като Джак от кутията, и то оказвайки се, че познава и Стигсон, и Рунеберг…
— Полковник Пелас, най-добре да видите това.
Адютантът Едлер беше вдигнал няколко от изрезките. Зад тях стояха други снимки, на които лицата на хората също бяха заградени с черен маркер. Той повдигна още няколко произволни изрезки. Резултатът беше същият.
Навсякъде се криеха снимки на кралското семейство.
Той
Първо голямата напомпана горила, която можеше да бъде posterboy на Полицейската академия. Плътно зад него вървяха дребни сиви чичаци с костюми, увлечени в нещо, което изглеждаше като сериозна дискусия. Не познаваше по-ниския от тях, но Самер, от друга страна, разпозна почти веднага, щом видя бастуна.
Сърцето му започна да бие по-силно.
Водача и ушевите — ръка за ръка, точно както подозираше.
Когато Бека излезе през вратата, настроението му потъна с поне още две нива.
Самер, ченгето и Бека не бяха добро комбо, както и да го гледаше.
Но последният член на дружината беше този, който наистина го накара да подскочи.
Проклет…
Шибан…
Шит…
16. Quit while you’re ahead
Добре дошли в химическо чистене „Крукенс“. Моля, оставете съобщение.
Беше толкова разпален, че почти забрави да изчака сигнала.
— Свършени сте — извика в слушалката, докато подтичваше в посока към „Шинарвикспаркен“.
— Източника — този, който ви е събрал… Той работи за Водача. Току-що ги видях заедно…
Изведнъж гърлото му набъбва и той се изкашля няколко пъти, за да го прочисти.
— Ако той работи за Водача, значи и вие го нравите… Вървете на майната си, никога повече не ме търсете. Никога, схващате ли!
По средата на улицата го налегна нов пристъп на кашлица и го принуди да се превие надве.
Една кола профуча опасно близо и шофьорът се облегна на клаксона. Той дори не успя да му отвърне с подобаващ жест.
Ерман, малката свиня, изобщо не се беше завърнал от мъртвите с план за отмъщение в задния джоб. Вместо това се беше уредил с опрощение от Водача… Всъщност беше съвършено логично. Единственото прегрешение на Ерман се състоеше общо взето в това, че просто искаше да участва в цялата работа. Да продължи да се занимава с обичните си сървъри. Един от най-добрите на света в професията си, това сигурно беше помогнало на защитата му. PayTag гарантирано бяха пропищели за експерти във връзка с гигантския си сървърен проект. Капитализъм owns!
Тогава защо, по дяволите, беше събрал тая банда лузъри? И защо ги прилъгваше да проникнат в перлата в короната на Играта? Естествено, зад това се криеше някакъв план, който
Но както с всичко останало, което му се беше случило през последните дни, той не можеше да подреди парченцата от пъзела. Мозъкът му работеше извънредно, а търчането беше накарало пулса му да се забърза до опасни нива, затова той се насочи към най-близката пейка в парка.
Положението беше толкова fucked up, че той вече не можеше да се справи. Гадеше му се от самата мисъл, че едно време си беше мечтал да се завърне към целия този психоцирк. Играта очевидно му беше по петите, а същото важеше и за ченгетата…
Всичко, което искаше, беше да се разкара, да се чупи някъде далеч и да пропълзи в някоя дупка, докато нещата отшумят.
Но Ребека още беше забъркана в лайната, буквално вървеше за ръчичка с Водача, а Ерман, малкият предател, припкаше зад тях.
Не беше съвпадение, разбира се, нищо, което правеше Водача, не беше съвпадение.
Той облегна глава на дланите си и няколко секунди се бори с нов пристъп на кашлица.
Кожата му беше гореща не само заради тичането, така че вероятно треската се беше върнала.
Само това му липсваше…
Имаше нужда от хапване, после малко кинти, с които да плати за спокойно местенце, където да се съвземе и да опита да подреди цялата каша.
Ако изобщо беше възможно…
— Както казах, беше ми приятно, Ребека — каза полковник Пелас, стискайки ръката и на раздяла.
— Ако брат Ви се обади или при най-малката индикация къде се намира, ще бъдем изключително благодарни, ако Вие незабавно ни съобщите.
Той и подаде визитна картичка, която тя механично напъха в джоба си.
— Ще поддържаме контакт, Ескил — каза после той на Стигсон, докато се настаняваше на задната седалка на голямото черно волво.
Вратата се хлопна, шофьорът включи на скорост и точно преди колата да потегли, той и хвърли бърз поглед през страничния прозорец. Тя се усмихна за проба, търсейки поне малък знак на признание. Но изражението му не трепна.
Колата зави зад ъгъла и изчезна със свистящи гуми по калдъръменото нанадолнище.
— А, вярно, Нормен… — започна Стигсон тъкмо когато тя се канеше да си тръгне. — Открихме банков сейф, с който брат ти е разполагал…
Умишлено направи пауза и тя за малко да падне в капана. Но в последния момент прехапа език.
— Знаеш ли нещо за това? — продължи той, след като тя не отговори.
Тя поклати глава.
— С Хенке рядко поддържаме връзка в последно време…
— Да, това го каза още горе в СЕПО, но ето че сега се появяваш в апартамента му точно когато извършваме обиск…
Тя отново се въздържа да отговори. Докато не кажеше нещо, той не можеше да твърди, че тя лъже.
Изглежда обаче тактиката не раздразни Стигсон така, както тя се надяваше.