Кинг и Максуел

Балдачи Дейвид

– Пътят към ада е покрит с добри намерения – кимна Мишел.

– Моите политически противници непрекъснато крещят да изпращам войски, да използвам огромната военна мощ. Но когато направим нещо реално в тази посока, и то на много по-ниска цена, те започват да ми искат оставката.

– Това е то политиката, сър.

– Но този път стана доста напечено и пожарът ще избухне всеки момент – въздъхна Коул и я погледна отчаяно. – Успяхте ли да откриете нещо съществено?

– Да, сър – кимна тя и накратко му разказа за последните събития, включително

за отвличането на Тайлър Уинго и приятелката му Кати.

– Господи! Защо никой не ме е уведомил? Вие сте на мнение, че Сам Уинго е бил натопен, а зад цялата работа стои този Алън Грант? И че иска да отмъсти за смъртта на родителите си, замесени в политически скандал преди повече от двайсет години?

– Точно така – кимна Мишел.

– Той е подавал класифицирана информация на онзи блогър, така ли?

– Според нас, да.

– А имате ли доказателства?

– Събираме ги. Всъщност, ако ми позволите да звънна на партньора си, може би ще научим нещо ново в тази посока.

– Разбира се.

Шон вдигна на второто позвъняване.

– Получих есемеса ти – каза той. – Возиш се в Звяра, в компанията на президента?!

– Да – рече доволно тя.

– Е, ние също имаме добри новини. Освободихме Тайлър и Кати. В момента се намират в болницата във Феърфакс, но и двамата са добре. Имат охрана от ФБР. Кати е леко ранена в ръката, но ще се оправи. Родителите вече са уведомени и са в болницата при нея.

– Това са фантастични новини, Шон! – възкликна Мишел.

– Освен това пипнахме двама от бандитите на Грант. В момента Литълфийлд и Маккини ги разпитват. Ако проговорят, вероятно ще разплетем кълбото, което ще ни отведе директно при Грант.

– Още по-добре! – възкликна Мишел и се обърна към президента. – Сър, освободили са децата! Всичко е наред. Освен това са заловили двама от похитителите, които са задържани от ФБР. Надяваме се, че техните показания ще ни отведат директно при Грант!

– Слава богу! – промълви с облекчение Коул. – Това е цяло чудо!

Мишел погледна през страничното стъкло. Насочваха се към Вирджиния, чиято територия започваше непосредствено след Мемориъл Бридж. По платното се движеха единствено автомобилите на кортежа, тъй като Звяра никога не споделяше пътя с простосмъртните шофьори.

Вечерта изглеждаше прекрасна. Дъждът вече беше спрял, а залязващото слънце позлатяваше водите на Потомак.

– А каква е причината да се срещнеш с президента? – попита Шон.

На дисплея се появи текстовото съобщение, изпратено от Едгар. Очите се разшириха от изненада, стомахът се сви.

– Мишел? – каза Шон.

– О, по дяволите! – проплака тя.

– Какво има? – попита Коул.

– Мишел, добре ли си? – попита Шон.

Тя се извърна към президента.

– Ще трябва да...

Но така и не успя да завърши изречението.

78.

Кормилото се изплъзна от ръцете на шофьора и рязко се завъртя наляво.

В същото време педалът на газта се залепи за пода и 8-тонното возило се блъсна в каменния парапет почти с максималната си скорост. Парапетът беше солиден, изграден от тежки гранитни блокове, но все пак не беше предназначен да издържи атаката на толкова тежка бързодвижеща се кола. Предницата на Звяра разби парапета и колелата напуснаха настилката. Продължавайки да се въртят с бясна скорост, задните колела възстановиха сцеплението си. Звяра се извъртя напречно на моста и за момент сякаш увисна във въздуха. После носът му се наклони надолу и няколко секунди по-късно се заби във водата. Задницата се стовари с оглушителен плясък и колата зае хоризонтална позиция върху водите на Потомак.

Президентската лимузина беше в състояние да прави куп забележителни неща, но плаването не беше сред тях. Броени секунди по-късно започна да потъва.

***

– Мишел! – изкрещя в слушалката Шон, но не получи отговор.

– Случва се нещо много лошо! – извърна се към Уинго той. – Тя е с президента и...

Телефонът му иззвъня. Беше Едгар.

– Едгар, какво става?

– Току-що изпратих есемес на Мишел, която е с президента...

– Знам това. Тя ми се обади. Но после се случи нещо и аз не мога да вляза във връзка с нея. – Компютърният спец мълчеше. – Там ли си?

Когато Едгар проговори, гласът му беше напрегнат до скъсване.

– На монитора ми току-що се появи важно съобщение...

– Какво е то? – попита с разтуптяно сърце Шон.

– Президентската лимузина е излетяла от Мемориъл Бридж и е паднала във водите на Потомак.

– Какво?! Как?

– Току-що я предупредих за тази опасност.

– За какво говориш, по дяволите?

– Хакнали са сателита, който управлява навигацията и комуникациите на президентската лимузина, Шон. Много е сложно, за да те запозная с подробностите.

– Добре де, хакнали са го. И какво от това?

– Лимузината използва над трийсет милиона кода, Шон. В нея всичко се управлява от компютрите. Хакнеш ли мозъка...

– Контролираш колата – довърши вместо него Шон.

– Да. Скорости, кормилна кутия, спирачки. И всичко друго, за което можеш да се сетиш.

– Грант! – процеди Шон и се извърна към Уинго. – Мръсникът току-що си отмъсти на президент, който няма нищо общо със смъртта на родителите му. – Замълча за миг, после с треперещ глас добави: – А Мишел е с него!

– Какво мислиш да правиш? – попита Едгар.

Вместо отговор Шон захвърли телефона и стъпи на газта. Колата с рев полетя напред.

Уинго включи радиото и двамата изслушаха извънредната новина. Звучеше зловещо. Спасителните операции вече започнали, но екипите се нуждаели от специално оборудване, за да извадят колата от дъното на реката. Добрата новина беше, че лимузината разполага с автономна система за захранване с кислород и е изолирана до такава степен, че в купето не може да проникне дори капка вода.