Когато лъвът се храни

Смит Уилбур

— Ти, момче, как ти е името?

Шон с престорено недоумение бавно се обърна и погледна през рамо. Когато отново застана с лице срещу учителя, бузите на господин Кларк бяха леко порозовели.

— Стани!

— Кой, аз ли?

— Да, ти.

Стана.

— Как се казваш?

— Кортни.

— Сър!

— Кортни, сър.

Впиха очи един в друг. Господин Кларк зачака Шон да сведе своите, но той не го направи.

„Големи неприятности, много по-големи, отколкото мислех“ — реши той и каза високо.

— Добре, седни

си на мястото.

Облекчението, което настъпи в класната стая, сякаш можеше да се чуе. Шон почувствува уважението, което го обгърна, децата бяха доволни от начина, по който се справи със ситуацията. Усети докосване по рамото си. Беше Ана, мястото зад него беше най-близкото, което беше успяла да намери. В друг случай дързостта й би го подразнила, но сега лекото докосване до рамото му повдигна самочувствието му още повече.

Часът мина много бавно за него. В полето на христоматията си нарисува една карабина, после внимателно я изтри, известно време наблюдаваше Гарик, докато захласването на брат му по учебната работа го подразни.

— Зубрач — прошепна той, но Гарик се престори, че не го чува.

На Шон му стана досадно. Започна да се върти неспокойно на мястото си и погледна тила на Карл — на него имаше узряла пъпка. Взе линийката, за да я поразчопли. Преди да успее, Карл вдигна ръката си, като че ли за да почеше рамото си, но между пръстите му имаше парче хартия. Остави линийката и крадешком посегна да вземе бележката. Разгъна я в скута си. Имаше само една дума — „Комари“.

Шон се ухили. Имитирането от него на комар бе една от многото причини за напускането на предишния учител. В продължение на шест месеца Стария Гущер бе убеден, че в стаята има комари, след това през следващите шест месеца беше проумявал, че такива няма. Опита всички хитрини, за които можа да се сети, за да хване виновника, и накрая се предаде. Всеки път, когато започнеше монотонното жужене, тикът в ъгълчето на устата му ставаше все по-забележим.

Изкашля се и започна да жужи. Сподавеният смях на всички моментално изпълни с напрежение стаята. Всяка главица, включително тази на Шон, бе прилежно наведена над тетрадките. Ръката на господин Кларк направи колебливо движение, докато пишеше по-черната дъска, но веднага продължи уверено.

Имитацията беше изкусна, като понижаваше и повишаваше силата на звука, Шон създаваше впечатление за комар, който хвърчи из стаята. Единственият признак, че той правеше това, беше съвсем лекото потреперване на гърлото му.

Господин Кларк свърши да пише и се обърна с лице към стаята. Шон не направи грешката да спре, а позволи на комара да полети още малко, преди да кацне.

Господин Кларк слезе от катедрата и тръгна покрай редицата от чинове, която беше най-далеч от Шон. Спря един-два пъти, за да провери работата на учениците си. Стигна до края на стаята и тръгна покрай реда, на който седеше Шон. Спря пред чина на Ана.

— Не е необходимо да завърташ така буквата „Л“ — каза й той. — Дай да ти покажа. — Взе молива й и написа буквата. — Ето,

виждаш ли какво имам предвид. Префърцуненият почерк е също толкова лошо нещо, колкото префърцуненото поведение.

Върна й молива и като се завъртя рязко, здраво цапардоса с длан главата на Шон. Звукът от удара прозвуча много силно в тихата стая.

— На ухото ти имаше комар — каза господин Кларк.

11

През следващите две години Шон и Гарик претърпяха промяната от преминаването от детството в младежка възраст. Беше като да се носиш по буен поток, увлечен от скоростта на реката на живота.

По реката имаше участъци, където водата течеше спокойно.

Ада беше един от тях. Винаги проявяваше разбиране, способна да го изрази, постоянна в любовта си към съпруга и семейството, което бе приела за свое. Уейт беше различен. Косата му посивя още малко, но тялото, смехът и богатството му си бяха все така големи.

По реката имаше участъци, където тя течеше по-бързо.

Упованието на Гарик в Шон. С всеки изминат месец Гарик се нуждаеше от него все по-силно, защото Шон беше неговият щит. Ако брат му не беше до него, за да го защитава, когато бе застрашен, то тогава използваше крайното си средство, свиваше се вътре в себе си, в топлите влажни мъгли на своето съзнание.

Ходеха да крадат праскови: близнаците, Карл, Денис и още двама. Около овощната градина на господин Пай имаше гъст жив плет и прасковите, които растяха от вътрешната му страна, бяха големи колкото мъжки юмрук. Бяха сладки като мед, но сладостта им се засилваше от факта, че ги крадат. До овощната градина се стигаше през плантация от австралийска акация.

— Не берете твърде много от едно дърво! — нареди Шон. — Старият Пай веднага ще забележи.

Стигнаха до живия плет и той намери дупката.

— Гари, ти стой тук и пази. Ако се появи някой, свирни.

Успя да прикрие облекчението си, не му стискаше да участвува в начинанието им. Шон продължи:

— Ще ти предаваме прасковите — и не яж от тях, преди да сме свършили.

— Защо да не дойде с нас? — попита Карл.

— Щото не може да тича, затова. Ако го пипнат, веднага ще разберат кои са с него и ще си получим заслуженото.

Карл беше удовлетворен. Шон клекна на четири крака и пропълзя през дупката в живия плет. Един по един го последваха и останалите. Гарик остана сам.

Стоеше близо до живия плет, като черпеше спокойствие от защитата на отрязания си крак. Минутите се точеха бавно и той започна да се върти неспокойно — твърде се бавеха.

Внезапно се чуха гласове, някой идваше през плантацията. Обзе го паника и се сви в живия плет, като се опитваше да се скрие, изобщо не му мина през ума мисълта да даде предупредителен сигнал.

Гласовете приближиха и ето че разпозна сред дърветата Рони Пай. С него бяха и двама от приятелите му. Всичките бяха въоръжени с прашки и вдигнали нагоре глави, търсеха птици сред дърветата.