Когато лъвът се храни
Шрифт:
— Не знам откъде им е хрумнало такова нещо — каза той, — обаче защо да не им кажем да хвърлят един поглед в спалнята си? Току-виж тази година са получили коледните си подаръци по-рано.
Шон превари Гарик в хола и много преди него стигна вратата на спалнята им.
— Изчакай ме — извика отчаяно брат му. — Моля те, почакай ме!
Шон спря на прага.
— Боже господи! — прошепна той. Това беше най-силното възклицание, което знаеше.
Гарик застана зад него и двамата зяпнаха в двата кожени калъфа, положени на масата в средата
— Карабини! — възкликна Шон. Тръгна бавно към масата, като че ли дебнеше калъфите, сякаш очакваше всеки момент те да изчезнат.
— Виж! — Той докосна с пръст надписа, отпечатан със златни букви върху капака на по-близкия калъф. — Дори имената ни ги има.
Натисна ключалките и повдигна капака. Върху дебело зелено сукно, ухаеща на оръжейна смазка, блестеше една фантазия от стомана и дърво.
— Боже господи! — отново каза Шон. После погледна през рамото си Гарик. — Няма ли да отвориш твоята?
Той закуца към масата, като се опитваше да прикрие разочарованието си. Толкова му се искаше да получи комплект от книгите на Дикенс.
Течеше последната седмица от коледната ваканция и Гарик беше на легло с поредната си простуда. Уейт Кортни бе заминал за Питърмарицбург за заседание на Асоциацията на производителите на говеждо месо. Този ден във фермата имаше много малко работа. Шон отдели болния добитък в ограденото за такива случаи място, обходи и провери южния участък. Върна се в имението, прекара един час в разговори с прислужниците в оборите и после се запъти към къщата. Гари спеше, а Ада бе в мандрата и избиваше масло. Поиска си и получи от Джоузеф ранен обед и го изяде на крак в кухнята. Докато се хранеше, обмисляше как да прекара следобеда. Внимателно преценяваше различните варианти. Да вземе пушката и да си опита късмета в лов на дребни антилопи по ръба на падината или да язди до вировете над Белия водопад, за да хвърли въдица за змиорки. Когато се нахрани, още не беше решил, затова прекоси двора и надникна в хладния полумрак на мандрата.
Ада му се усмихна.
— Здравей, Шон, предполагам, че искаш да обядваш.
— Джоузеф вече ме нахрани, благодаря ти, мамо.
— „Джоузеф вече ми сервира обяда“ — деликатно го поправи Ада.
Шон повтори думите и подуши миризмата на млечни продукти — обичаше топлината на прясното масло и острата миризма на сухия кравешки тор на пръстения под.
— Какво ще правиш следобед?
— Дойдох да те попитам дали искаш дивеч или змиорки — не мога да реша дали да ходя на лов или на риболов.
— Змиорки е добре — можем да ги желираме и утре, когато баща ти се върне, да обядваме с тях.
— Ще ти донеса пълна кофа.
Оседла понито, окачи на седлото тенекиена кутия с червеи и метнал въдицата на рамо, заязди към Лейдибург. Премина по моста на Бабуун Строом и излезе от пътя, за да следва течението нагоре до водопада. Докато обхождаше плантацията за австралийска акация под дома на Ван Есен, разбра, че е сбъркал пътя. От дърветата изскочи
— Шон! Хей, Шон.
Тя тичаше да му пресече пътя. Нямаше начин да я избегне и той спря понито.
— Здрасти, Шон.
Дишаше запъхтяно и лицето й беше поруменяло.
— Здрасти — измърмори той.
— Къде отиваш?
— Ами натам и обратно, за да видя колко е разстоянието.
— Отиваш за риба — може ли да дойда с теб? — умолително му се усмихна тя. Зъбите й бяха малки и бели.
— Не, много бърбориш и ще подплашиш рибата.
Срита понито.
— Моля те, ще мълча! Обещавам.
Подтичваше покрай него.
— Не.
Той пришпори коня и се отдалечи от нея. Поязди стотина метра, погледна назад и видя, че тя още го следва с развяна черна коса. Спря понито и момичето го настигна.
— Знаех, че ще спреш — каза му тя запъхтяно.
— Защо не си вървиш у дома? Не искам да се влачиш след мен.
— Ще бъда съвсем тиха — обещавам ти.
Той знаеше, че тя ще го следва до билото, и се предаде.
— Добре, но ако кажеш само една дума, моментално те пращам да си вървиш.
— Обещавам — помогни ми да се кача, моля те.
Той я издърпа до себе си и тя седна странично, като го хвана с ръце през кръста. Изкачиха се на билото. Пътеката беше съвсем близко до Белия водопад и те усещаха водните пръски. Ана удържаше обещанието си, докато се увери, че са стигнали твърде далеч, за да я върнат обратно вкъщи. Отново се разприказва. Когато чакаше да й отговори, което ставаше рядко, тя го стисваше за кръста и Шон изсумтяваше. Той спъна понито и го остави сред дърветата над вировете. Скри седлото и юздата в дупка на голям мравояд и те се смъкнаха през тръстиката при водата. Ана изтича пред него и когато той стигна на пясъчния бряг, тя вече хвърляше гладки речни камъчета във вира.
— Ей, спри веднага! Ще подплашиш рибата — извика Шон.
— О, извинявай, забравих.
Тя седна и започна да рови с пръстите на босите си крака в пясъка. Шон постави стръвта на въдицата и я заметна в зелената вода — течението отнесе поплавъка по широка окръжност под отсрещния бряг и двамата зачакаха с много важен и сериозен вид.
— Тук май няма никаква риба — обади се Ана.
— Бъди по-търпелива — не може да очакваш веднага да се хване.
Ана рисуваше по пясъка с пръстите на крака си. Изминаха пет дълги минути.
— Шон…
— Шшшт!
Още пет минути.
— Ловенето на риба е много тъпа работа.
— Никой не те е канил да идваш — каза й Шон.
— Тук е горещо!
Не отговори.
Високият папур спираше всякакъв полъх на вятър, а белият пясък отразяваше слънчевата топлина и я изпращаше върху тях. Ана стана и започна да броди по брега, насочвайки се към края на папура. Откъсна няколко дълги копиеподобни листа и ги сплете.
— Писна ми — заяви тя.
— Ами върви си у дома тогава.