Когато лъвът се храни

Смит Уилбур

— Не трябваше да го правиш, Шон. Татко ще ни убие. И мен, а аз нищо не съм сторил.

— Ти подсмръкна — напомни му той.

Стигнаха моста и се надвесиха един до друг на парапета, за да гледат реката.

— Как е кракът ти? — попита Шон.

— Подбит е — не е зле да починем малко.

— Добре, щом казваш.

Настъпи дълго мълчание. Най-сетне Гарик се обади:

— Ех, Шон, да не беше го правил!

— Станалото станало. Старите Ноздри си го получи един път завинаги и на

нас ни остава само да измислим какво да кажем на татко.

— Той ме удари. Можеше да ме убие.

— Да — съгласи се Шон. — И мен удари.

Известно време размишляваха върху това.

— Защо просто да не заминем за някъде — предложи Гарик.

— Искаш да кажеш, без татко да знае? — Идеята беше привлекателна.

— Ами да, можем да отидем до морето или изобщо някъде — запали се Гарик.

— Теб те хваща морска болест, дори във влак ти става лошо.

Още веднъж размърдаха умовете. Накрая Шон погледна Гарик, а Гарик — Шон и като че ли по взаимно споразумение те се изправиха и отново потеглиха към Теунис Краал.

Ада бе пред къщата. Беше си сложила широкопола сламена шапка, която пазеше лицето й, и в едната й ръка имаше кошница с цветя. Заета с градината, тя не ги забеляза, докато те не стигнаха до средата на цветната леха. Щом ги видя, замръзна. Направи усилие да се овладее, да прикрие чувствата си, опитът я беше научил да очаква винаги най-лошото от заварените си синове и благодареше на Бога, когато не беше толкова лошо.

Като я наближиха, те намалиха хода си и постепенно спряха, като че ли бяха играчки, чиито пружини се бяха развили.

— Здравейте — каза Ада.

— Здравей — отговориха те едновременно.

Гарик порови из джоба си, извади носна кърпа и издуха носа си. Шон се зазяпа в стръмния холандски покрив с фронтони на Теунис Краал, като че ли го виждаше за пръв път.

— Е? — попита Ада със спокоен глас.

— Господин Кларк каза да си вървим у дома — изтърси Гарик.

— Защо? — спокойствието на Ада беше започнало да се пропуква.

— Ами… — Обърна се за помощ към Шон, но той не сваляше поглед от покрива.

— Ами… Виждаш ли, Шон един вид го удряше по главата, докато той падна. Аз нищо не съм направил.

Ада тихо изстена.

— О, не! — Пое дълбоко дъх. — Добре. Разправете ми всичко от самото начало.

Разказаха й историята с потоци от объркани думи, прекъсвайки се един друг и спорейки за подробностите. Когато свършиха, тя каза:

— А сега най-добре да се приберете в стаята си. Баща ви днес е при добитъка и скоро ще се върне за обяд. Ще се опитам поне малко да го подготвя за случилото се.

В стаята цареше приветливата атмосфера на килия на осъдени.

— По колко мислиш, че ще ни удари? — попита Гарик.

— Предполагам, че докато се умори,

след това ще почине и ще продължи още малко — отговори Шон.

В двора влезе конят на Уейт. Баща им нареди нещо на конярчето и го чуха, че се смее. Вратата на кухнята хлопна и след половинминутно напрежение чуха рева на Уейт. Гарик страхливо подскочи.

В продължение на още десет минути слушаха как Уейт и Ада говорят в кухнята — редуваха се боботене и успокояващо мърморене.

— Баща ви иска да ви види — в кабинета си е.

Уейт бе застанал пред камината. Брадата му беше посипана с прах, също и челото му, което беше сбръчкано като разорана земя от озъбената му гримаса.

— Влизайте — изръмжа той, когато Шон почука на вратата. Те се намърдаха вътре и застанаха пред него. Уейт плесна по крака си с камшика за езда и от бричовете му се вдигна прах.

— Ела тук — каза той на Гарик и го хвана за косата. Извърна лицето му и огледа раната на челото му.

— Хмммм — измърмори той. Пусна кичура коса и той остана да стърчи. Хвърли камшика на писалището.

— Ела тук — каза той на Шон. — Дай си ръцете — с дланите надолу.

Кожата и на двете ръце беше разкъсана, а едно от кокалчетата беше подуто и възпалено.

— Хммм — отново измърмори той. Обърна се към полицата до камината, взе една лула от стойката и я напълни от каменния буркан с тютюн.

— Вие сте двама глупаци — каза той, — но аз ще рискувам и ще ви наема на работа за пет шилинга на седмица. Вървете да обядвате… чака ни работа следобед.

Те го зяпнаха с изумление, после веднага се запътиха към вратата.

— Шон.

Той замръзна знаеше, че всичко беше твърде добре, за да бъде вярно.

— Къде го удряше?

— Навсякъде, татко, навсякъде, където можех да го уцеля.

— Така не се прави — каза Уейт. — Трябва да го целиш отстрани в главата — ето тук — и той потупа с лулата върха на брадичката си — и да си стиснал здраво юмруците си, защото иначе, преди да пораснеш още, ще си счупиш всичките пръсти.

— Да, татко.

Вратата тихо се затвори зад него и Уейт си позволи да се ухили.

— Е, стига им вече толкова учене — каза той на глас и драсна кибрит, за да запали лулата. Когато тя започна да тегли равномерно, той изпусна дима. — Боже мой, само да бях там, когато е станало. Малкият писарушка щеше да си помисли дали да закача момчето ми втори път.

12

Шон вече имаше трасе, по което да бяга. Беше роден атлет и Уейт Кортни го измъкна от обора, където се въртеше около конете и му показа посоката. Той се затича, без да знае каква точно ще е наградата, нито разстоянието, въпреки това бягаше с радост и с всички сили.