Колелото на мрака

Чайлд Линкълн

— Ще стане.

Пендъргаст направи пауза.

— Естествено, ако всичко мине успешно, ще очаквам друга услуга в замяна.

— Естествено — измъчено въздъхна Кемпър.

Пендъргаст се изправи, обърна се и се плъзна през вратата на офиса в централната зала за мониторинг оттатък. Точно преди вратата да се затвори, Кемпър чу медения му южняшки глас:

— Мили боже, каква поза само. И то на техните години!

27.

Възрастната жена в каюта 1039 се обърна полека в леглото си, мърморейки нещо насън.

Миг по-късно се обърна отново, с нараснало раздразнение в гласа.

Нещо бе прекъснало съня й: звук от почукване, силен и настойчив.

Очите й се отвориха.

— Инге? — изграчи тя.

Второ почукване.

Жената вдигна възлеста ръка и се хвана за една стоманена пръчка, която минаваше по дължината на таблата на леглото. Бавно, с пъшкане, тя се надигна да седне. Беше сънувала: то се знае, прекрасен сън, който включваше „Монти Хол“, врата номер 2 и вазелин. Тя облиза пресъхналите си устни, опитвайки се да си спомни подробностите, но те бяха вече избледнели в мъгла от изплъзващи се спомени.

— Къде е това момиче?! — измърмори тя, усещайки пристъп на страх.

Чукането продължаваше. Идваше някъде иззад спалнята.

Изпод безбройните слоеве сатен и първокачествен памук се подаде една увехнала ръка. Тя издърпа изкуствените челюсти от нощното шкафче и ги нагласи на безкръвните си венци. След това се пресегна и сграбчи дръжката на един бастун. Като не спираше да мърмори и да кълне, тя най-накрая се изправи на крака. Корабът се люлееше силно и тя се подпря с една ръка на стената, докато се придвижваше към вратата на спалнята.

— Инге! — провикна се тя.

Завладя я нов пристъп на страх. Мразеше да е зависима, наистина го мразеше, и сега се уплаши и притесни от слабостта си. През целия си живот бе независима, а сега, на стари години, трябваше да разчита за всичко на другите.

Тя светна лампата и се огледа, опитвайки се да преодолее страха си. Къде се беше дянало това проклето момиче? Колко възмутително, да я остави сама! Ами ако паднеше? Или получеше сърдечна криза? Прояви съжаление към това момиче, взе го да я обслужва и сега как й се отплащаше? С неуважение, нелоялност, непокорство. Инге сега сигурно се забавляваше някъде навън с някой тип от низшия персонал на кораба. Е, това беше последната капка: още щом корабът влезеше в пристанището в Ню Йорк, щеше да я натири с багажите й. Без предупреждение, без препоръки. Можеше да използва чара си — уличницата мръсна! — и да се върне обратно в Швеция.

Като стигна до вратата, старицата спря да си поеме дъх, облягайки се тежко върху рамката. Чукането тук се чуваше по-силно — идваше от входната врата на апартамента: вече можеше да чуе и един глас.

— Пити! Хей, Пит! — Гласът беше глух, идваше от коридора отвън.

— Какво? — извика жената. — Кой е? Какво искате?

Чукането спря.

— Пит, хайде! — отговори неясно гласът. — Няма да те чакаме цяла нощ.

— Хей, момченце, домъкни си задника тук! — произнесе друг пиянски глас зад вратата. — Помниш ли онези мацки, които срещнахме в „Трафалгарс“ тази вечер? Е, след като ти си тръгна, те се върнаха в клуба. И досега се наливахме с шампанско. Сега са в стаята ми. Хайде, приятел, твой ред е да чукаш. А високата блондинка така се измъчи, че…

Старицата започна да трепери от ярост и възмущение. Тя се подпря по-здраво на рамката на вратата.

— Оставете ме! — извика тя, колкото й глас държи. — Махайте се оттук!

— Какво? — произнесе първият глас, сега малко озадачен.

— Казах: махайте се!

Пауза. След това кикотене.

— О, я стига глупости! —

произнесе вторият. — Да ти го начукам!

— Не, човече, сигурен съм, че каза 1039.

— Ще извикам охраната! — изписка старата жена.

Откъм коридора изригна смях, последван от звук на отдалечаващи се стъпки.

Като дишаше тежко, старицата се пусна от вратата и хвърли поглед към стаята оттатък, облягайки се на бастуна си. Съвсем определено: на кушетката не беше спано. Часовникът отгоре показваше единайсет и половина. Тя беше изоставена. Беше сама.

Обърна се и с болезнено пъшкане се върна в спалнята, а сърцето й биеше до пръсване. Отпусна се на леглото, грижливо оставяйки бастуна до себе си. След това се обърна към нощното шкафче, вдигна слушалката и набра нула.

— Корабен оператор — долетя любезен глас. — С какво мога да ви помогна?

— Изпратете ми охрана — изграчи старицата.

28.

Ан Мин видя богаташа с високите залози още при идването му на масите за блекджек в казино „Мейфеър“. Пендъргаст, това беше името, което господин Хентоф й даде. Изглеждаше като погребален агент в черния си смокинг и тя усети лека тръпка, когато той спря на вратата и насочи светлите си очи към подканящия полумрак на елегантно обзаведената зала. Явно наистина беше голям играч, щом господин Хентоф я определи за единствено негова коктейлна келнерка. А и инструкциите, които последваха, бяха озадачаващи.

— Ще желаете ли питие, сър? — попита тя, приближавайки го.

— Джин и тоник, моля.

Когато се върна с напитката — само тоник, както беше инструктирана, — тя откри странния на вид мъж до масите с високите мизи в разговор с извънредно грижливо облечен млад русокос джентълмен в тъмен костюм. Приближи се и зачака търпеливо с питието върху подноса си.

— … Значи — казваше големият играч, сега с напълно различен акцент, — дадох на момчето двайсет и две хиляди шестстотин и десет долара кеш моментално, като ги изброих по стотачки, банкнота по банкнота — една, две, три, четири, и когато стигнах пет, хоп, изникна двайсетачка; точно тогава осъзнах, че съм измамен. Пачката от стотачки в средата е била запълнена с двайсетдоларови банкноти! По дяволите, бях побеснял. Двайсетачки, както и десетачки, имаше даже и по пет.

— Извинете — произнесе младият мъж с внезапен яд. — Не ме е грижа за стотачките или двайсетачките ви, или за каквото по дяволите ми приказвате! — Той се отдалечи бързо, начумерен, устните му се движеха, сякаш мислеше гласно.

Пендъргаст се обърна към Ан с усмивка:

— Благодаря ви. — Взе си питието, остави петдесет долара на подноса, а очите му още веднъж обходиха помещението.

— Мога ли да направя за вас още нещо, сър?

— Да, можете. — Той посочи леко с очи, гласът му беше тих. — Виждате ли жената ей там? Онази пълната в широката хавайска дреха, която върви между масите с високите мизи? Бих искал да проведа един малък експеримент. Развалете тези петдесет долара и й занесете куп банкноти и монети на подноса си, като й кажете, че това е рестото от питието, което си е поръчала. Тя ще възрази, че не е поръчвала напитка, но вие ще се престорите, че не разбирате и ще започнете да броите парите. Просто не спирайте да броите, като произнасяте колкото се може повече числа. Ако тя е такава, за каквато я мисля, може да се ядоса, също както онзи млад мъж, с когото току-що разговарях — затова запазете хладнокръвие.