Колелото на мрака
Шрифт:
Льосюр натисна предавателния бутон за интеркома между двата мостика и се наведе:
— Мейсън? Знам, че ме чувате.
Никакъв отговор.
— Наистинали имате намерение да направите това?
Сякаш в отговор бялата й ръка се премести от клапана към малък, покрит панел. Тя отвори капака, издърпа два лоста, след това се върна към клапаните, натискайки ги напред до отказ.
В отговор от двигателите се чу гърлено боботене.
— Исусе — прошепна Холси, заковал очи в панела на двигателя.
— Тя форсира бензиновите турбини.
Корабът
— Как е възможно? — попита той смаян. — Загубихме половината си тяга.
— Тя товари турбините над допустимото — каза Холси.
— Докъде могат да издържат?
— Не знам. Надхвърлиха вече пет хиляди оборота в минута… — Той се наведе напред и докосна един от циферблатите, сякаш невярващо. — А сега форсира всичките четири двигателя, насочвайки допълнителната мощност към двата останали електромотора.
— Да не би да се кани да ги изгори?
— По дяволите, да. Но не достатъчно скоро.
— Колко ще трае?
— Може да продължи така още… трийсет, четирийсет минути.
Льосюр погледна електронната морска карта. „Британия“ беше достигнала почти трийсет възла и Кериън Рокс се намираха на дванайсет морски мили напред.
— Двайсет и четири минути й стигат — каза той.
75.
Пендъргаст лежеше изтощен. Беше направил едно последно, почти свръхчовешко усилие да се защити, обединявайки всичките новооткрити интелектуални сили, с които Агозиенът го бе удостоил, изтощавайки го в този процес. Но полза нямаше. Тулпата бе потънала до мозъка на костите, в най-дълбоката същност на съзнанието му. Той почувства ужасна отчужденост от себе си, като деперсонализацията при най-лошия вид пристъп на паника. Едно вражеско същество неумолимо и непреклонно го поглъщаше… и като човек, парализиран в нощен кошмар, той бе неспособен да се съпротивлява. Беше психическа агония, далеч по-лоша и от най-ужасното физическо изтезание.
Той му се противи в продължение на един дълъг, неподдаващ се на описание, момент. И тогава съвсем неочаквано го връхлетя благословена тъмнина.
Нямаше представа колко дълго е лежал — неспособен да мисли, неспособен да помръдне. А после отвъд тъмнината долетя глас. Глас, който той познаваше.
— Не мислиш ли, че е време да поговорим? — попита гласът.
Бавно, колебливо Пендъргаст отвори очи. Установи, че се намира в малко, тъмно място с нисък, наклонен покрив. От едната страна имаше измазана с хоросан стена, покрита с детски карти на скрити съкровища, и надраскани имитации на известни картини с цветни моливи и пастели; от другата — портал с ромбоидни прозорци. Слаба следобедна светлина се процеждаше през прозорците, разкривайки неясни прашинки, които танцуваха лениво във въздуха и придаваха на скривалището неземната светлина на подводна пещера. В ъглите лежаха натрупани книги от Хауърд Пайл, Артър Ренсъм и Бут Таркингтън. Миришеше приятно на старо дърво и на лак за под.
Срещу него седеше брат му, Диоген Пендъргаст. Крайниците му тънеха в дълбока сянка, но светлината разкриваше острите
Това бе тяхното скривалище, малката стая, която бяха приспособили под дървеното стълбище в старата къща: онази, която наричаха „Платоновата пещера“. Създаването й бе едно от последните неща, които двамата бяха направили заедно, преди настъпването на лошите времена.
Пендъргаст гледаше брат си.
— Ти си мъртъв.
— Мъртъв. — Диоген търкулна думата върху езика си, сякаш я опитваше на вкус. — Може би. А може би не. Но аз винаги ще бъда жив в съзнанието ти. И в тази къща.
Това бе във висша степен неочаквано. Пендъргаст помълча за миг, за да изследва собствените си усещания. Осъзна, че ужасната, пронизваща и опипваща болка от тулпата го е напуснала, поне за момента. Не чувстваше нищо: не изпитваше изненада, не изпитваше дори чувство за нереалност. Намираше се, предположи той, в някаква неподозирана, бездънно дълбока ниша на собственото си подсъзнание.
— Попаднал си в ужасно затруднение — продължи брат му. — Може би в по-ужасно, отколкото съм те виждал някога. Разочарован съм да призная, че този път това не е нещо от моя репертоар. И затова те питам отново: не мислиш ли, че е време да поговорим?
— Не мота да го разбера — каза Пендъргаст.
— Точно така.
— Освен това то не може да бъде убито.
— Истина е. То ще си тръгне едва тогава, когато мисията му бъде изпълнена. Но това не означава, че не може да бъде победено.
Пендъргаст се поколеба.
— Какво имаш предвид?
— Изучавал си литературата. Познаваш ученията. Тулпите са непостоянни, неща, на които не може да се разчита.
Пендъргаст не отговори веднага.
— Те са извикани с определена цел. Но веднъж призовани, имат склонност да се отклоняват и да се поддават на собствените си прищевки. Това е една от причините, поради които могат да бъдат много, много опасни, ако се използват безотговорно. Това е нещо, което можеш да обърнеш в свое предимство.
— Не съм сигурен, че разбирам.
— Трябва ли да го изричам вместо теб, frater? Казах ти: можеш да подчиниш тулпата на своята воля. Единственото, което трябва да сториш, е да промениш целта й.
— Не съм в положение да променям нищо. Борих се с това нещо, борих се до края на силите си — и бях победен.
Диоген се ухили.
— Как ти харесва, Алойзиъс? Толкова си свикнал всичко да ти бъде лесно, че при първия намек за трудност вдигаш ръце и се предаваш.
— Всичко онова, което ме прави уникален, бе изсмукано от мен като костен мозък от кост. Нищо не остана.
— Грешиш. Само външната черупка е отделена: това твое измислено интелектуално супер оръжие, с което се беше захванал напоследък. Сърцевината на твоето същество остава — поне засега. Ако я нямаше, ако напълно бе изчезнала, щеше да го знаеш — и двамата не бихме разговаряли в този момент.
— Какво мога да направя? Не съм в състояние да се боря повече.
— Точно това е проблемът. Гледаш го по неправилния начин: като борба. Забрави ли всичко, на което те научиха?