Колелото на мрака

Чайлд Линкълн

Пендъргаст почувства изведнъж спокойствието, което го залива — равнодушното, освобождаващо спокойствие, което съвсем наскоро бе открил. Обхвана го изненада; имаше малко време да се подготви; но можеше да се включи в изключителната психологическа сила, която Агозиенът беше освободил в съзнанието му и с това да излезе победител. Тази битка щеше да бъде тест за тези сили, бойно кръщение.

Нещото правеше опит да влезе в съзнанието му, като опипваше с влажните си пипала на воля, на чисто удоволствие. Той изпразни съзнанието си. Нямаше да му даде опора, нищо, за което да се захване. С отнемаща дъха скорост приведе ума си първо в състояние на тхан

шин га, Прага към Съвършената Пустота, а след това — в стонг па ниид — Състоянието на Чистата Пустота. Нещото щеше да влезе и да намери мястото празно. Не — нямаше да има дори място, в което да влезе.

Той смътно усещаше как то претърсва празнотата, носейки се през нея със злотворен дух и очи, мъждукащи като огънчета на цигари. Рееше се, опитваше се да се закрепи, подобно на сухоземно животно, попаднало в бездънен океан. Вече бе победено.

Търсенето престана и изведнъж светкавично създанието го обви с мазните си пипала, забивайки нокти право в ума на Пендъргаст.

Пендъргаст бе пронизан от болка, но веднага отвърна на удара. Бе решил да отвърне на огъня с огън, създавайки непроницаема умствена бариера. Реши да се защити с чист умствен шум, оглушителен и непроницаем.

В тъмната празнота свика стотина от най-великите философи и ги накара да разговарят. Парменид с Декарт, Хераклит с Кант, Сократ — с Ницше. Отведнъж въздухът се изпълни със спорове: за природата и съзнанието, за свободата и чистия ум, за истината и божествеността на числата. Оглушителна буря от умствени шумове. Като едва дишаше, Пендъргаст задържа тази сцена в ума си с огромно усилие на волята.

През морето от диалози премина вълна, както водна капка разлюлява повърхността на тъмно езеро. В центъра се оформи средище от тишина, подобно на окото на буря. Димният дух се промъкна през дупката, като се приближаваше неотклонно.

Пендъргаст незабавно разпусна събранието и освободи ума си от философите. С голямо усилие отново изчисти съзнанието си от всяка мисъл. Ако чисто рационалният подход не вършеше работа, трябваше да опита нещо по-абстрактно.

С голяма бързина той подреди в ума си хилядата най-известни картини на западното изкуство. Последователно и неотклонно, в хронологичен ред, той им позволи да запълнят целия екран на съзнанието си. Позволи техните цветове, стил, символи, скрити значения, открития и неявни алегории, да залеят съзнанието му като река. Ето „Маеста“ на Дучио, „Раждането на Венера“ на Ботичели, „Светата Троица“ на Мазачо, „Украсяването“ на Фабриано, „Годежът на Арнолфини“ от Ван Айк. Те се появяваха пак и пак в кръгозора на душата му, като подавяха всяка мисъл със своята сложност, с непосилната си красота. Той продължаваше да разглежда все по-бързо и по-бързо, докато приближи настоящето: Русо, Кандински и Марин. После се върна и започна от началото, като се движеше в потока от образи все по-бързо, докато всичко се превърна в размазан поток от цветове и форми, като задържаше все повече образи в ума си с нарастваща сложност и не оставяше място на демона, за което да се захване…

Размазаните цветове се поколебаха и започнаха да се стапят. Новопоявила се тъмна тулпа започна да се движи в калейдоскопа от образи, като засмукваше всичко с приближаването си към ума му.

Пендъргаст наблюдаваше това приближаване, замръзнал подобно на мишка под погледа на змия. С голямо усилие отново освободи мислите си. Забеляза, че сърцето му бие все

по-бързо. Чувстваше как съществото се опитва да проникне до самата му същност, до неговата душа. Алчност като огън се излъчваше от това същество. Съзнанието за това породи чувство за паника у Пендъргаст, което сгърчи краищата на съзнанието му.

Битката беше много по-жестока, отколкото си бе представял преди. Ясно беше, че който и да е друг, невъоръжен с неговия умствен арсенал, щеше да се е поддал на чудовището отдавна, и то без борба.

То дойде още по-близо. На границата на отчаянието, Пендъргаст се върна в областта на чистата логика, като пусна в ума си поток от чиста математика, във все по-сгърчващата се умствена картина. Чуждата форма се промъкна през тази защита по-бързо от всякога. Дотук бе устояла на всяка защита, която опита. А може би наистина бе непобедима?…

Внезапно го изпълни съзнанието за пълния мащаб на опасността, на която беше изложен. Атаката бе не просто душевна, но и физическа. Усети как мускулите му се гърчат неконтролируемо. Усети собственото си сърцебиене; видя как ръцете му се свиват и отпускат. Гледката беше ужасяваща — напомняше на гротесков средновековен портрет на човек, обладан от дявола. Дисоциацията с тялото му се засили и той все повече се отдалечаваше от състоянието стонг па ниид. Крайниците му изпадаха под все по-силно влияние на чуждата форма. Усилието да удържи собствената си физика ставаше все по-голямо. И ето, настъпи момент, когато то стана невъзможно. Всичките му внимателно подготвени защити, хитрини, примамки и измами се разпаднаха. Сега Пендъргаст можеше да мисли единствено за собственото си оцеляване.

Пред очите му се издигна старата семейна къща на „Дофин стрийт“, мястото, което досега винаги бе предлагало убежище в миналото. Той тичаше натам с отчайваща скорост. Прекоси двора на един дъх, прескочи стълбите с един скок. И се озова вътре, дишайки изтощено, като дърпаше конвулсивно резета и ключалки.

Обърна се с гръб към вратата и диво се заоглежда. Къщата „Мезон дьо ла Рошноар“ бе нащрек в тишината. Накрая на сенчестото антре се виждаше част от голямото фоайе с ненадминатата колекция от антики и витото стълбище към горния етаж. Още по-нататък сред сенките бе библиотеката с няколко хиляди тома, подвързани в кожа, почиващи под тънката мантия на праха. Започна да го изпълва спокойствие. За момент усещаше единствено примитивния ужас на преследвания.

Той се спусна през трапезарията към фоайето, като се заставяше да не се оглежда. Стигайки там, внезапно спря и се огледа къде да се скрие.

Изотзад дойде повей, студен влажен въздух.

Погледът му се спря на вратата с арка, сега превърнала се в едва забележим черен контур в тъмнината на далечната стена. Той знаеше, че от нея тръгва стълбището, което води към мазето и купищата стаи и катакомби, стаени в по-долния му етаж. Там имаше стотици ниши и скрити пасажи, където можеше да се прикрие.

Тръгна бързо към затворената врата, но се спря. Мисълта да се скрие в някакво тъмно, влажно място, чакайки като сгащен плъх нещо неизвестно да го намери, изведнъж му се стори непоносима. С нарастващо отчаяние той се втурна обратно по коридора, водещ към кухнята. Сред успокояващата бъркотия на прашните килери и отдавна напуснати стаи на прислугата, може би щеше да намери къде да се скрие. Но напразно. Той отново се завъртя, не му стигаше въздух. Съществото бе наблизо и се приближаваше все повече.