Корабът на чумата
Шрифт:
Оръжейната система на „Орегон“ не отстъпваше на компютрите на борда на военен кораб. Малкият лазер на хеликоптерчето осветяваше мишената, компютърът автоматично изчисляваше точните й координати, повдигаше или снижаваше двадесет и един милиметровото оръдие и откриваше огън.
— Трябва да се доближим до острова.
Хуан активира панела на ръкава си. Видя проснатия на кея Макс. Беше въпрос само на няколко минути да го метнат в каросерията на пикапа и да го откарат обратно в бункера.
„Орегон“ пореше вълните с висока скорост. Вятърът на палубата бе като ураган. Кабрило и Джордж се втурнаха
— Кормчия, тук е Гомес. Готови сме да полетим. Намали.
Двигателите на „Орегон“ незабавно затихнаха. Повечето кораби с неговия размер се нуждаеха от километри, за да спрат, но революционната спирачна система на „Орегон“ му осигуряваше гъвкавостта на спортна кола.
Когато електронният ветрометър, монтиран на платформата, показа, че скоростта на вятъра бе спаднала до тридесет километра в час, Джордж вдигна хеликоптера от палубата.
— Във въздуха сме — съобщи той по радиото.
Двигателите отново заръмжаха и „Орегон“ се понесе напред. Маневрата бе изчислена толкова точно, че загубиха по-малко от минута.
— Чудесна работа — похвали го Хуан.
— Твърдят, че практиката води до съвършенство. Разбира се, аз лично винаги съм смятал, че не вреди да си идеален още в самото начало.
Кабрило се ухили.
— Скромност, името ти е Гомес.
— Председателю, говори оръжейник. Според компютъра оръдието ще е в обсег след осем минути.
— Изстреляй няколко залпа напосоки — нареди Хуан. — Искам Макс да знае, че кавалерията пристига. Кога ще сме там? — обърна се той към Джордж.
— Не знам съвсем точно. Може би след пет минути. Хуан беше синхронизирал дигиталния си часовник с брояча за орбиталната балистична ракета. Разполагаше с петдесет и пет минути да спаси Макс и да изведе „Орегон“ от опасната зона.
— Стани — излая англичанинът.
Макс отказа да се подчини и той го срита в хълбока. Хенли вдигна ръце.
— Спокойно, момчета. Пипнахте ме. Няма къде да отида. Оставете ме да сваля резервоара и да съблека костюма.
Макс осъзна, че не трябваше да излиза на повърхността. С костюма и тежестта на резервоара щеше да потъне като камък.
Нещо в морето привлече вниманието му. Той присви очи срещу залязващото слънце и видя малко бяло кълбо. После още едно и още едно. Ако ловец се загуби в гората, международният сигнал е да изстреля три куршума, за да привлече издирващите го. Сигналните ракети сега не идваха от потъващ кораб. Хуан искаше да му каже, че „Орегон“ е тук, за да го спаси. Не бе спрял да се надява, затова не се изненада много, но положи сериозни усилия да скрие доволната си усмивка.
Свали бавно тежкия резервоар и започна да съблича съдрания защитен костюм. По-голямата част от предницата му все още си беше сребърна, но гърбът бе почернял от саждите и жегата.
Един от охранителите докладва по радиостанцията и очевидно получи заповеди от началника си.
— Найджъл, господин Северънс иска веднага да види този тип. Ще отворят външните врати за нас — съобщи пазачът на колегата си, после
Макс пристъпи колебливо и се срина на кея.
— Не мога да продължа. Кракът ми е схванат от пълзенето. Дори не го усещам.
Той стисна коляното си с театралния жест на футболист, който се опитва да изкрънка от съдията дузпа.
Охранителят на име Найджъл изстреля куршум на сантиметри от главата на Макс.
— Само да ти покажа какво ще ти се случи — каза той грубо. — Обзалагам се, че вече не си толкова зле, нали?
Макс схвана намека и се надигна. Закуца пред тях към брега, но когато забави крачка, го халосаха в гърба.
Внезапно черният „Робинсън“ изтрещя над главите им и се спусна над кея като хищна птица. Джордж насочи носа надолу и перките заплющяха на няколко метра от тях. Макс вече лежеше по корем, съборен от удара в гърба, и пазачите светкавично се присъединиха към него.
Стрелците в наблюдателниците по скалите откриха огън, но Адамс затанцува с хеликоптера като боксьор, избягващ удар. Пазачите очевидно не разполагаха с трасиращи куршуми, затова не можеха да го уцелят.
— Трябва да изчакаме да го изведат от плажа — каза Хуан. — Ще ни убият с този кръстосан огън.
Сенките се сгъстяваха и единственият начин да забележиш пазачите, патрулиращи по плажа, бе огънят от автоматичните им оръжия. На кея пазачите сграбчиха Макс за ръцете и го повлякоха към брега. Имаха доверие на другарите си, че ще задържат хеликоптера далеч от тях. Макс се опита да се сбори, но усилията му бяха безплодни.
Профучавайки над Гренландия като отмъстителен демон, съветският сателит извършваше последните проверки на системите си в подготовка за изстрелването на един от волфрамовите пръти. Огромното оръжие се въртеше с над хиляда оборота в минута, за да има стабилност, когато се удари в атмосферата. Прицелващият компютър, архаичен по днешните стандарти, но повече от достатъчен за задачата, изчакваше търпеливо, докато сателитът доближи към точното си местоназначение. Капакът над тръбата за спускане се отвори бавно, като листенцата на цвете. За първи път волфрамовият прът бе изложен на вакуума в космоса. Сателитът се носеше над земята. Всяка секунда го приближаваше все повече към позицията за стрелба.
— Председателю, говори оръжейник — чу Хуан по радиото. — В обсег сме.
— Обстреляй източната скала — нареди Кабрило.
Дванадесет километра навътре в морето автоматичното захранване на оръдието избра нужните амуниции и се приготви за стрелба. Оръдието се намираше на носа на „Орегон“ в скрит редут, който му осигуряваше почти сто и осемдесет градуса завъртане. Външните врати вече бяха спуснати, дулото — изкарано навън. В оперативния център на кораба компютърът прихвана лазерния лъч, насочен към върха на скалата, и за части от секундата изчисли позицията. Дулото се издигна и оръдието изгърмя. Десет секунди след изстрелването гилзите се отвориха и освободиха метална буря от подсилени сачми, които удариха скалата като масивен изстрел от пушка. Вдигнаха се облаци прах. Някъде сред тях бяха и смлените останки на двамата пазачи.