Корабът на чумата
Шрифт:
Сърбинът го изгледа с дива животинска ярост. Макс си знаеше, че ударът ще му донесе най-зловещия побой в живота му, но сега си помисли дали не е прекалил.
Юмруците на сърбина заработиха ожесточено. Удряше жертвата си безразборно и свирепо, с инстинкта на първобитен. Макс понесе удари върху лицето, гърдите, корема, рамената и слабините. Крошетата бяха нанесени с такава скорост, че се запита дали не го удряше и друг човек, но когато очите му се подбелиха, осъзна, че е само Ковач.
Минаха цели две минути след като Макс се отпусна в безсъзнание на стола си, преди един от пазачите най-после да пристъпи напред и да удържи
Погледна презрително припадналия Хенли. Хвана китките му и ги изви назад, докато костите изпукаха и капчици от потеклата кръв се смеси с локвата на пода. Повдигна десния клепач на Макс, но видя само бялата очна ябълка. После се завъртя към пазачите.
— Проверете го след два-три часа. Ако не проговори следващия път, ще доведем сина му от Коринт и ще видим колко време ще издържи да гледа как пребиваме детето му, преди да ни каже онова, което искаме да знаем.
Той излезе навън. Двамата пазачи изчакаха няколко секунди и го последваха, затваряйки тежката врата зад себе си. Не погледнаха назад, нито усетиха движение в стаята, тъй като това бе последното, което очакваха.
Наблюдавайки ги през полузатворените си очи, Макс се задвижи в мига, когато му обърнаха гръб. По време на ужасния побой бе мърдал непрестанно напред-назад на стола, за да разхлаби въжетата. Яростта бе попречила на Ковач да види това, а пазачите бяха решили, че гърчовете му са реакция на ударите. Но действията на Макс бяха хладнокръвни и целенасочени.
Той се наведе и грабна един от листовете, които Ковач бе метнал настрани, когато го удари в носа. Хвърли се към вратата енергично заедно със стола. Имаше само един шанс, защото дори и да оживееше след поредния побой, щеше да им каже всичко, което искаха, за да защити сина си.
Прицели се идеално. Листът се плъзна между вратата и касата миг преди ключалката да щракне и да попречи на болта да пасне на мястото си.
Макс се отпусна обратно на стола. Да, това наистина бе най-зловещият побой в живота му. Дори по-жесток от онези във виетнамския затвор. Опипа с език устата си и усети, че два от зъбите му са разклатени. Чудо бе, че носът му не бе счупен, а сърцето му не бе спряло.
Мястото, откъдето бяха изтръгнали предавателя, почти не го болеше в сравнение с останалите части на тялото. Гърдите му бяха зверски насинени и само можеше да си представи щетите по лицето си. Е, и преди побоя не бях особено красив, помисли си той небрежно, а сухата му усмивка докара прясна кръв от раните по устата му.
Макс си разреши десет минути, за да се съвземе. Ако се отпуснеше за по-дълго, щеше да се схване. В болката имаше и лъч надежда — поне не бяха довели Кайл в този ад. Беше обратно в Гърция. Макар и в ръцете на „Отговорните“, бе в сравнителна безопасност. Тази мисъл повдигна духа му.
По негова преценка бяха изминали шест минути, когато започна да се труди върху разхлабените въжета. Освободи китките си и задърпа въжетата около гърдите си. Най-после успя да освободи и краката си и да се изправи. Стисна облегалката на стола, за да не припадне.
— Не се чувствам много добре — промърмори той и зачака зрението му да се проясни.
Отвори тежката врата колкото се можеше по-тихо. Коридорът бе празен. Осветлението, монтирано на бетонния таван, хвърляше ярка светлина, примесена с дълбоки сенки, и придаваше
Макс смачка листа и го натъпка в ключалката, за да не позволи на вратата да се затвори, после тръгна по коридора, като внимаваше да не остави кървави следи зад себе си.
На първия кръстопът чу приглушени гласове вляво, затова зави надясно. Поглеждаше назад всяка секунда. Подмина няколко врати без табелки. Притисна ухо към студения им метал, но не чу нищо и продължи напред.
Влажният въздух и липсата на прозорци го накараха да си помисли, че се намираше в подземие. Нямаше доказателство, но не се съмняваше в преценката си.
Завъртя се още два пъти в едноцветния лабиринт и стигна до друга врата. Чу бръмчене на машини вътре. Завъртя бравата и вратата се отвори. Надникна вътре, не видя светлина и предположи, че помещението е празно. Вмъкна се вътре бързо и затвори вратата зад гърба си. Опипа стената и намери ключа за осветлението.
Разкри се огромно пространство под нивото на пода, където стоеше. Намираше се в контролното помещение над електроцентралата. Зад дебело изолирано стъкло се виждаха четири огромни реактивни двигателя, завинтени с болтове към пода и захранвани от тръби за гориво. Само една от турбините бе в действие, но стаята жужеше от електрическия ток.
Или мястото е огромно и подслонява две хиляди души, помисли си Макс, като хвърли експертен поглед наоколо, или употребяват електричеството за нещо друго. Запомни това несъответствие и тръгна към вратата.
Върна се обратно в коридора. Наоколо нямаше видими камери, нито патрулиращи пазачи. Макс реши, че Ковач сигурно се чувстваше в пълна безопасност тук. Запомни и този факт и продължи да търси изход от лабиринта.
Най-после стигна до врата с надпис „Стълбище“, но, когато я отвори, видя, че стълбите водеха само надолу.
— Заслужава си риска — промърмори той и заслиза надолу.
Стълбите го отведоха четири етажа по-надолу и Макс се озова на слабо осветена площадка. Единствената врата водеше към още по-тъмен тунел, който вървеше перпендикулярно на стълбището. За разлика от другите райони, които Макс бе огледал, идеално кръглият тунел беше от грубо издялан камък и достатъчно висок, за да може да стои прав. Видя, че някаква машина бе оставила груби следи върху тъмния камък. Нямаше светлини, така че не можеше да определи колко е дълъг тунелът и за какво служи. Единствените насочващи следи бяха дебелите медни жици, окачени по тавана в керамични изолатори. Сигурно имаше стотина, всяка разположена грижливо. Инженер по образование, лесно се досети, че жиците можеха да поемат с лекота електричеството от генераторите, които бе видял горе.
— Какво би трябвало да правиш, хубавице? — зачуди се той на глас.
Разбира се, не получи отговор.
Поколеба се дали да проследите жиците с надеждата, че водеха към изход, но неподвижният въздух го накара да си помисли, че в тунела нямаше изход. Освен това не бе забравил, че е на двайсет метра под земята, може би дори повече.
Тръгна обратно към стълбището. Тялото му протестираше на всяко стъпало. Дишането му се затрудни и му се стори, че бяха стегнали менгеме около сърцето му. Дори ако ребрата му не бяха счупени, със сигурност поне две-три бяха напукани. Дишаше тежко, когато стигна до горната площадка и залепи ухо до вратата. Чу приглушени гласове. Стори му се, че единият каза: