Корабът на чумата

Cussler Clive

Пътят, който излизаше от града и водеше към хълмовете, не бе виждал нов асфалт от десетилетия. „Отговорните“ бяха пребивавали на отсрещния край на острова. Хуан и Кабрило взеха разстоянието за около час. Слънцето се издигна над хоризонта и разкри дъждовната гора и джунглата, които ограждаха пътя като изумруден тунел. Малкото селца, които подминаха, се състояха от няколко покрити със слама колиби и тенекиени бараки. С изключение на японската окупация през Втората световна война животът на острова не се бе променил от хиляда години.

Когато стигнаха на седем

километра от целта си, Линк отби от пътя в гъст храсталак, където скриха джипа. Нямаха представа дали „Отговорните“ бяха оставили пазачи в имението и не искаха да рискуват напразно. Двамата с Кабрило отделиха няколко минути, за да довършат камуфлажа на джипа и да заличат следите от гумите. Макар да знаеха къде е скрит, не можеха да го видят от пътя. Хуан направи купчинка от малки камъчета, за да отбележи местоположението му.

Метнаха на гърба си пълните с оборудване раници и тръгнаха през джунглата. Слънцето изчезна, заменено от зеленикав блясък, който едва проникваше през гъстите корони на високите дървета. Цветът напомни на Кабрило за лунния басейн на „Орегон“ нощем, когато бяха включени светлините под корпуса.

Въпреки размера си Линк се движеше из джунглата с лекотата на пантера. Намираше и най-малките пролуки в гъстата зеленина, а краката му едва докосваха земята. Беше толкова тих и почти невидим, че жуженето на насекомите и крясъците на птиците не спряха за миг.

Кабрило вървеше зад него и непрестанно поглеждаше назад, за да провери дали ги следят. Въздухът беше толкова влажен, че дробовете му сякаш се пълнеха с течност при всеки дъх. По гърба му течеше пот, която се просмукваше и в лентата на бейзболното му кепе.

След два часа безмълвна разходка из джунглата Линк вдигна юмрук и се просна на земята. Кабрило го последва и запълзя до едрия тюлен. Намираха се в края на гората. Пред тях имаше открито поле, което се простираше на половин километър и се спускаше към морето по почти вертикален наклон сред ерозирали скали.

Слънцето беше зад тях и Кабрило не се притесняваше от отражения от бинокъла, докато оглеждаше околността. „Отговорните“ бяха построили метална сграда близо до скалите. Беше голяма като склад, с леко наклонен покрив, пригоден за дъждовния сезон. Прозрачни панели в покрива пускаха вътре разсеяна слънчева светлина. Нямаше прозорци. Стените бяха метални, боядисани с червена антикорозионна боя. Единствената врата на склада се отваряше към паркинга, който бе достатъчно голям за над петдесет коли. На около тридесет метра от склада имаше четири реда правоъгълни бетонни плочи. Кабрило преброи четиридесет празни плочи на ред.

Линк го потупа по рамото. Нарисува правоъгълник в пръстта и посочи склада. После нарисува втори правоъгълник и посочи бетонните плочи. Кабрило схвана идеята му. После Линк нарисува голям квадрат около цялото имение и посочи към откритото пространство.

Хуан заоглежда района през бинокъла и забеляза лека промяна в тревата, която вървеше в права линия, а после завиваше рязко на деветдесет градуса. Погледна Линк. Ветеранът от флотата постави ръба на ръката си на начертаната линия,

показвайки, че според него навремето около полето е имало ограда. После повдигна крайчеца на очите си с пръсти.

Кабрило кимна в съгласие. Навремето това вероятно е било японски пленнически лагер. Оградата бе свалена преди години, а от килиите бяха останали само бетонните плочи. Той се зачуди дали „Отговорните“ бяха избрали мястото, защото вече е имало основа за сградата им.

Двамата наблюдаваха постройката още два часа, като си подаваха бинокъла, докато очите им започнеха да се изморяват. Нищо не се раздвижи с изключение на лекия ветрец, който разлюля високата до колене трева. Внезапно Хуан се надигна и изруга.

— Това е. Къщата е празна.

Гласът му прозвуча неестествено силен след дългите часове мълчание.

— Как можеш да си толкова сигурен? — прошепна Линк.

— Слушай — каза Хуан с тон, който издаваше, че е ядосан на самия себе си.

Линк наклони глава.

— Нищо освен океана, който се удря в основата на скалите.

— Точно така. Виждаш ли празните скоби на покрива? Тук трябва да е около тридесет и пет градуса, което означава, че в сградата е над четиридесет и пет. Навремето тези скоби са придържали огромни климатици. Свалили са ги, когато са напуснали имението. Освен ако сградата не е наполовина пълна с вода, пазачите не биха издържали в нея и час, да не говорим за седмиците, откак мястото е било напуснато.

Кабрило протегна ръка и помогна на Линк да се изправи. Макар да вярваха в логиката на разсъжденията му, приближиха предпазливо сградата. Металът бе достатъчно горещ, за да изгори пръстите на Хуан.

Извадиха пистолетите си и пристъпиха към вратата. Хуан остави раницата си на земята и извади гумена тръбичка. Уви я около топката на вратата, подаде единия край на Линк, а той задържа другия. Застанаха от двете страни на вратата и дръпнаха тръбичката. Вратата се отвори. Ако бяха заредили експлозиви зад нея, номерът на Кабрило щеше да ги задържи вън от обсега на взрива.

— Дори не е заключено — отбеляза Линк.

Хуан надникна вътре.

— Няма причина да е заключено. Погледни.

През стъклените панели на тавана нахлуваше достатъчно светлина, за да видят, че огромното помещение бе абсолютно празно. Ако вратата му не беше толкова малка, Хуан щеше да си помисли, че това е било хангар за самолети. Подът бе боядисан в сиво и беше безукорно чист. Когато влязоха вътре, усетиха лека миризма на белина.

— Май чистачките са ни изпреварили, а? — пошегува се Линк.

Кабрило замълча. Знаеше, че няма да намерят нищо срещу Северънс, което да им послужи като коз за връщането на Макс. „Отговорните“ бяха премахнали всички следи от това, което бе ставало в сградата. Климатиците бяха изчезнали, както и електрическата инсталация и водопроводът.

— Загуба на шибано време — изсумтя той отвратено.

Линк се наведе и се вгледа в пода.

— Бетонът е доста стар — каза той, като се надигна. — Предполагам, че е бил излят от японците, когато са построили лагера.