Корабът на чумата
Шрифт:
Готвачите на „Орегон“ му приготвяха специална храна в съответствие със следоперационната диета и макар да не бе любител на спорта, спазваше дневния си режим с религиозна отдаденост.
— Да, страхотна работа, приятелче.
Гуен го завъртя и го хвана подръка. Тръгнаха към паркираните фургони.
Косата й беше яркорозова. Бе издокарана в ярки колоездачни шорти и мъжка риза. Около врата й висяха поне петнадесет златни верижки, а на всяко от малките й уши имаше по половин дузина обици. Тя бе помощничка на Кевин, когато той бе номиниран за „Оскар“, а сега бе търсена гримьорка.
— Изчезна от радара преди няколко години. Никой
— Няма много за разказване.
Тя се нацупи престорено.
— А стига бе! Изчезваш за осем години, а после няма нищо за разправяне? Да не си открил Господ или нещо подобно? Чакай малко! Каза, че искаш да говориш с Дона. Да не си се присъединил към групата й? Имам предвид онези, „Реакционерите“?
— „Отговорните“ — поправи я Кевин.
— Каквото и да е — небрежно отвърна тя. — Да не си от тях?
— Не. Но трябва да поговоря с нея по въпроса.
Стигнаха до фургона на гримьорите.
Гуен отвори вратата и изтича по стълбите. Восъчната миризма на грим и пудри бе адски силна. Пред дълго огледало бяха подредени шест стола и плот, отрупан с шишета и бурканчета, моливи за очи и безброй четки. Гуен извади две минерални води от малък хладилник, метна едната на Кевин и се отпусна на стол. Косата й заблестя като захарен памук на силната светлина.
— Е, кажи сега. Беше точно след „Оскарите“. Между другото, ти трябваше да спечелиш. А после изведнъж изчезна. Какво стана?
— Трябваше да напусна Холивуд. Не можех да го търпя повече.
Очевидно Кевин нямаше да сподели с нея какво прави, откак бе напуснал филмовия бизнес, но Гуен беше добра приятелка и заслужаваше да знае истината.
— Познаваш ме — започна той. — Бях ляв, като всички други. Гласувах само за демократите, мразех всичко, свързано с републиканската партия. Правех дарения на групи, които се грижеха за екологията. Бях част от холивудските институции.
— Не ми казвай, че си станал консерватор — изсумтя Гуен с престорен ужас, тъй като никога не се бе интересувала от политика.
— Не, не е така — отвърна той. — Просто ти обяснявам какво се случи. Всичко се промени на единадесети септември.
Споменаването на кошмарната дата накара Гуен да се намръщи сякаш знаеше накъде отива историята.
— Сестра ми пристигаше да ме види. Излетя от Бостън.
— Не ми казвай.
— Нейният самолет удари северната кула на Световния търговски център.
Гуен се протегна и го хвана за ръката.
— Ужасно съжалявам. Нямах представа.
— Нямах сили да го споделя с никого.
— Значи затова напусна. Заради смъртта на сестра си.
— Не съвсем — каза Кевин. — Е, може би. Не знам. Върнах се на работа три седмици след опелото. Опитвах се отново да заживея нормално. Отговарях за грима в един исторически филм. Няма да ти кажа коя бе звездата, тъй като днес е още по-известна оттогава. Седеше на стола и говореше с агента си за нападенията. И каза нещо такова: „Мисля, че случилото се с онези хора е ужасно, но страната ни си го заслужава. Имам предвид, погледни как се държим с останалата част от света. Не е чудно, че ни мразят.“ Не беше необичайна мисъл — добави Никсън. — Нито тогава, нито сега. Но после тя добави, че хората, които загинаха, сестра ми включително, били не по-малко виновни за нападенията от терористите. Не можех да повярвам на ушите си. Малката ми сестричка беше на двадесет и шест години и се канеше да започне
Кевин не добави, че бе отишъл направо в ЦРУ, за да предложи уникалните си умения. Не обясни, че бе започнал по-интересна и добре платена работа в Корпорацията най-вероятно защото Лангстън Овърхолт бе съобщил името му на Хуан, преди ЦРУ въобще да разбере за кандидатурата му.
Приспособяването към полувоенната банда пирати на Кабрило се оказа изключително лесно и за първи път Никсън разбра привлекателността на армията. Не заради екшъна и приключенията, защото повечето дни бяха скучни и спокойни, а заради другарството, чувството за лоялност, което всички изпитваха един към друг. Възлагаха си върховната отговорност да защитиш приятеля си, а това създаваше връзки много по-дълбоки от това, което Кевин бе смятал за възможно.
Но всъщност времето му на „Орегон“ не го бе променило много. Все още даряваше пари за либерални каузи и гласуваше за демократите.
— Ужасно съжалявам — каза Гуен, нарушавайки дългата тишина. — Май не обръщам много внимание на тези неща.
— И аз не обръщах, но сега…
Гласът му заглъхна и той сви рамене. Усещаше, че бе накарал Гуен да се почувства неудобно. Може би се беше променил повече, отколкото си мислеше.
Внезапно вратата на фургона се отвори. На екрана или на червения килим, Дона Скай бе блестяща личност, която можеше да очарова всички. Беше превъплъщение на стил, елегантност и маниери. Нахлувайки във фургона със скрита под бейзболна шапка коса и без грим, който да прикрие акнето й, приличаше на невзрачна млада жена в лошо настроение, убедена, че светът й е длъжен с нещо. Очите й бяха кръвясали и подкръжени. От другия край на стаята Кевин усети миризмата на алкохол.
— Кой, по дяволите, си ти и какво правиш тук? — грубо извика тя на Никсън.
Прочутият й глас бе предрезнял от махмурлука. Тя замълча за момент, вторачи се в Кевин и най-после го позна.
— Кевин Никсън, нали? Ти ме гримира в „Семейни бижута“.
— Доколкото си спомням, това беше началото на кариерата ти — отвърна той.
— Рано или късно щеше да се получи — каза тя самоуверено, като се настани на освободения от Кевин стол и погледна през рамо към Гуен. — Отърви ме от торбичките под очите. Ще снимам след два-три часа, но не мога да търпя да изглеждам по този начин.
Кевин копнееше да каже, че не е трябвало да скита по баровете предишната нощ, но си сдържа езика.
Гуен го изгледа многозначително и каза:
— Разбира се, скъпа. Каквото пожелаеш.
— И по този филм ли работиш? — обърна се Дона към Никсън, когато Гуен се залови за работа.
— Всъщност не. Тук съм, за да поговоря с теб, ако нямаш нищо против.
Тя въздъхна тежко, после каза:
— Какво пък, по дяволите. За какво искаш да говорим?
Кевин погледна Гуен, която схвана намека.