Корабът на чумата
Шрифт:
— „Емерсън 7“ — каза Линк, като вдигна гордо ножа, по чието острие нямаше и следа. — Прочетох за него преди няколко години и не повярвах на рекламата. Но сега вярвам.
Той срита съдрания метал и влезе в тайната стаичка. Лъчът на фенера му разкри…
— Нищо. Празно е. Също като останалата част от проклетото място — каза Линк разочаровано.
— Мамка му.
Тръгнаха заедно из тясното помещение, като внимателно оглеждаха всеки сантиметър. Жегата беше непоносима.
Внезапно нещо привлече вниманието на Линк. Той се наведе и леко
— Какво откри?
— Този цимент е нов. Не целият под, а само тази част.
Хуан също го забеляза. Част от пода, дълга около три метра и широка колкото тайната стаичка, беше много по-гладка и не изглеждаше толкова вехта.
— Какво мислиш? — попита Хуан.
— Идеално място за стълбище към мазето. Размерът е подходящ.
— Хайде да проверим.
Хуан зарови из раницата и извади пластичния експлозив. Насочи взрива надолу и вкара детонатора. Погледна бързо Линк, за да се увери, че е готов, и активира детонатора.
Излетяха от тайното помещение и спринтираха към вратата на склада. Линк я отвори широко и изминаха около петдесет метра навън, преди да се обърнат назад.
Експлозията беше приглушен трясък, който разби прозорците на покрива и изпълни склада с гъст циментов прах.
Докато чакаха праха да се слегне, Хуан изпита смътно предчувствие, от което гърбът му настръхна. Завъртя се и внимателно огледа джунглата. Блясъкът на светлина върху отразителна повърхност бе единственото предупреждение, от което се нуждаеше. Бутна Линк настрани и се метна на земята в мига, когато куршуми от различни пушки изсвистяха във въздуха над мястото, където бяха преди част от секундата. Добре прикритите стрелци смениха на автоматичен откос и обсипаха паркинга, където смятаха, че са Линк и Кабрило.
Двамата мъже бяха безнадеждно изложени на куршумите и ако не намереха бързо прикритие, щяха да умрат през следващите няколко секунди. Втурнаха се обратно в склада.
Хуан стигна първи до мястото на взрива. Бетонът бе разбит, а в средата на пода имаше голям кратер, който миришеше на експлозив. Но количеството С–4, който бяха заложили, очевидно бе малко. Плочата бе прекалено дебела. Кабрило насочи лъча на фенера си над кратера и не видя нито едно място, където да са направили пълен пробив. Поражението го накара да се намръщи.
В металната стена на сградата се появиха дупки от куршуми. Хуан се завъртя, без дори да осъзнае, че вече бе извадил пистолета си. Стрелците стояха от двете страни на вратата. Той изстреля три куршума, но нито един от мъжете не помръдна.
Линк скочи покрай него и се приземи в центъра на кратера. Когато краката му се удариха в бетона, под него се отвори огромна дупка и той изчезна в земята. Теглото му се оказа достатъчно тежко да разбие плочата. Хуан се метна в тъмната дупка и усети, че ветрецът, който духаше от дълбочината, носеше студената миризма на смърт.
24.
Юмрукът потъна дълбоко в корема на
Беше четвъртият пореден удар и не го очакваше. На очите му имаше превръзка и той можеше да разчита само на ритъма на мъчителя си, за да предвиди удара, а досега Ковач не бе установил определен ритъм. Ударите му бяха случайни и силни. Нанасяше ги от десет минути, но още не бе задал и един въпрос.
Лепенката върху очите на Макс внезапно бе откъсната заедно с част от дебелите му вежди. Стори му се, че заливат лицето му с киселина и не можа да удържи крясъка си.
Огледа се, като примигна през сълзи. Стаята беше гола и стерилна, с бели каменни стени и бетонен под. В краката на Макс имаше зловещ канал и маркуч, вързан към чешмата до металната врата. Тя беше отворена и навън се виждаха същите каменни стени и грозна бяла боя.
Ковач стоеше над Макс, облечен в панталон и фланелка без ръкави. Потта на сърбина и кръвта на Макс бяха направили лекета по памучната тениска. Двама пазачи в гащеризони стояха облегнати на стената с каменни физиономии. Ковач протегна ръка към единия и мъжът му подаде купчина листа.
— Според сина ти — започна Ковач — името ти е Макс Хенли. Работиш на търговски кораб като инженер. Вярно ли е?
— Върви по дяволите — отвърна Макс с тих, заплашителен тон.
Ковач стисна нервния възел на тила на Макс, изпращайки дива болка до всяка част от тялото му. Засили напрежението, докато инженерът задиша тежко.
— Вярна ли е информацията? — настоя сърбинът.
— Да, по дяволите — изръмжа Макс през зъби.
Ковач пусна тила му и заби юмрук в челюстта му.
— Това е заради лъжата. Имаше вграден в крака предавател. Това не е типично за корабните инженери.
— Компанията, което наех, за да си върна Кайл — промърмори Макс, като му се искаше да може да разтърка изтръпналото си лице. — Те го имплантираха. Част от мерките за безопасност.
Ковач го фрасна отново в лицето.
— Добър опит, но белегът е поне на шест месеца. Не беше лъжа. Хъксли бе имплантирала новия чип преди седем месеца.
— Не е. Кълна се — излъга Макс. — Просто заздравявам бързо, но грозно. Виж ми ръцете.
Сърбинът сведе поглед надолу. Ръцете на Хенли бяха покрити с плетеница от стари белези. Това не означаваше нищо за Ковач. Той се наведе към Макс и почти залепи лице в неговото.
— Причинил съм повече белези от хирург през живота си и знам как заздравяват хората. Този е поне на шест месеца. Кажи ми кой си и защо имаш вграден предавател.
Отговорът на Макс бе да фрасне с темето на оплешивяващата си глава носа на Ковач. Въжетата, с които бе стегнат, му попречиха да счупи костта, но поне изпита задоволство от шурналата кръв.