Кралицата на изменниците
Шрифт:
Лилия погледна през перилата. Очакваше да види тялото на магьосницата да се носи по водата, но от нея нямаше и следа. Момичето се върна при Аний и седна до нея.
— Да. Мъртъв е. Гилдията няма да е особено доволна.
Аний изсумтя грубо.
— Не заради роета — рече Лилия. — Искаха да разберат кои са помощниците му, особено тези в Гилдията.
— Не се тревожи. — Аний се намръщи. — Татко ще разбере кои са.
Лилия се задави. „Тя не знае“.
Очите на Аний се разшириха.
— Той… Не се е преструвал,
Лилия прехапа устни и поклати глава.
През лицето на Аний премина болка. Тя изруга. Но когато Лилия се пресегна да я прегърне, Аний поклати глава и лицето й придоби каменно изражение.
— По-късно ще има време за това. Трябва да свършим още много работа и не можем да… Татко се постара онова, което се случи на семейството му, да го направи по-силен, не по-слаб. Аз също трябва да съм силна. — Аний се надигна на лакти, но лицето й пребледня още повече и тя отново се отпусна назад.
— Почивай — каза Лилия. — Изгуби доста кръв и тялото ти се нуждае от време да я възстанови.
— Колко време?
Лилия сви рамене.
— Не съм сигурна. Може би няколко дни. — Тя се усмихна тъжно на изкривеното от нетърпение лице на Аний. „Но ще й трябва много повече време да излекува сърцето си“. — Трябват ти храна и вода. Ротан ще пристигне всеки момент. — Лилия изви глава и видя, че другият кораб се приближава.
Аний кимна. Оглеждайки се, Лилия забеляза дрипавите дрехи, с които бе пристигнала.
— Трябва да се облека.
— Да. Защо Скелин те накара да се съблечеш по долни дрехи? — Аний повдигна едната си вежда. — Не че се оплаквам.
— Искаше да е сигурен, че не нося нож.
— Колко странно звучи това; магьосник се притеснява от ножове, а хората с ножове обикновено се страхуват от магията, но предполагам, че черната магия малко променя нещата.
— Вече не. — Аний се намръщи и Лилия поклати глава. — Ще ти обясня по-късно.
— Оусън? Битката започна. През няколко улици се чуват звуци и се виждат проблясъци.
— Виждаш ли сражението?
— Не. Ами Денил?
— Той се свърза с мен, за да ми каже, че са пристигнали в имението на Ачати, но оттогава не съм се чувал с него. Къщата се намира на главния път към двореца, така че ще могат да видят сраженията само ако ашаките отстъпят.
— Искате ли да се приближа още?
— Не. Останете където сте. Не сваляйте пръстена. Денил сигурно ще сложи и своя скоро. Подозирам, че едновременното носене на пръстените ще ми дойде малко… в повече, макар че пръстенът на Наки като че ли ме предпазва от мислите ви.
Сония погледна към другия пръстен, който носеше на ръката си. Тя не беше казала на Оусън за това, че се беше измъкнала от къщата, макар пазачите-Изменници да й бяха казали да стои там. Ако всичко вървеше както трябва, нямаше да й се наложи да му казва.
„Единственото притеснение
Проблемът беше там, че тя все още не виждаше Лоркин. Трябваше да разчита на Денил да й покаже какво се случва. А той нямаше да може да го направи, ако ашаките не отстъпеха. А да не отстъпят би означавало, че печелят сражението.
Не за пръв път тази сутрин тя усети как тревогата се надига в гърдите й като задушаваща вълна. Сония си пое дълбоко дъх, отблъсна я и прецени възможностите си. Можеше ли да се приближи още повече, без да поставя в опасност Регин или бъдещите отношения между Обединените земи и Сачака?
От покрива на дома на Ачати, Денил можеше да види целия град, но в по-голямата си част това бяха просто покриви. Не можеше да разбере къде се провежда битката. Грохотът и плющенето на удари, които се блъскаха в бариери или каменни стени, отекваше из целия град. Над някаква сграда, намираща се поне на хиляда крачки от него, се кълбеше дим, непрекъснато осветяван от проблясъците на магия.
— Смятате ли, че с робите на Ачати всичко ще бъде наред, ако Изменниците спечелят? — попита Мерия. — Или и те ще бъдат убити, заради това, че са останали лоялни?
— Страхувам се, че ще стане точно така — отвърна Тайенд.
— Можем ли да ги защитим?
— Ще трябва да питате Гилдията. Денил?
— Скоро — отвърна Денил, без да сваля очи от далечната битка. — Оусън ще бъде заедно с крал Мерин и Висшите магове. Не искам да отвличам вниманието му, докато не се появи нещо, за което да докладвам.
Но това не бе единствената причина, поради която Денил се колебаеше. Сложеше ли веднъж пръстена на Оусън на ръката си, той трябваше да прогони всички мисли за Ачати, а не бе сигурен доколко щеше да успее да издържи, „Особено когато Мерия и Тайенд се държат така, сякаш Изменниците ще спечелят“.
— Приближават — каза Мерия.
„Не — помисли си Денил, поглеждайки към облаците дим. — Не приближават. Ачати е в безопасност. — А Лоркин? В гърлото му загорча, жегна го тревога. — Както каза Тайенд, независимо как ще се развият нещата, все нещо лошо ще се случи“.
— Мисля, че сте права — отвърна Тайенд. — Преди проблясъците озаряваха долната част на облака дим, сега се намират от тази страна.
Стомахът на Денил се сви, щом осъзна, че Тайенд е прав. „Може би ашаките ще съберат сили и отново ще успеят да настъпят. Може Изменниците да изхабят енергията си“.
Спътниците му мълчаха известно време, защото не се случваше нищо, което да подскаже за промяна в битката. След това сградата, която се намираше между пътя към двореца и далечния облак дим, внезапно изчезна. Миг по-късно последваха гръм и трясък и облак прах блъвна нагоре. Мерия ахна. Тайенд промърмори някакво проклятие.