Кралицата на изменниците

Канаван Труди

— Може би все пак това не е най-безопасното място — рече той с изтънял глас. — Ако стигнат дотук.

— Всичко ще бъде наред — каза Мерия, но потрепването на гласа й издаде лъжата й. — Просто ще се отдалечим оттук с левитация.

— В такъв случай ще трябва да се държа близо до вас.

— Не трябва да се делим — съгласи се Мерия.

Когато двамата се приближиха и застанаха от двете му страни, Денил ги погледна, изненадан, че търсят неговата защита. Всъщност разбираше защо Тайенд го прави. Макар Мерия да беше магьосница, те двамата бяха близки доста дълго време. Но магьосницата би трябвало да вярва, че ще може

и сама да се защити.

Денил погледна към мястото, където се беше намирала съборената сграда. „За разлика от мен, последното нещо, което Мерия иска, е да се включи в битката. А аз… Ще ми се да имах извинение да помогна на Ачати. Дори само да се погрижа да оцелее, ако ашаките загубят…“

— Тук са! — възкликна Мерия.

Сърцето на Денил подскочи, щом зърна хората, които тичаха по улицата. Всичките бяха мъже, облечени в жакети на ашаки, някои покрити с прах. Когато стигнаха пътя, те се спряха и оформиха напреки редица, после втора и трета, като все повече ашаки се присъединяваха към тях. На пръв поглед бяха около стотина.

— Това крал Амакира ли е? — попита Тайенд.

Денил присви очи. В средата стоеше възрастен мъж, но край него се бяха подредили много прошарени ашаки и не беше лесно да се разбере дали е точно кралят. От всички страни се стичаха още ашаки. Може би се бяха изморили да обикалят и да нападат Изменниците изотзад. Каквото и да правеха, очевидно не бяха изтощили достатъчно враговете си. Пред погледите им се появи първата редица Изменници. Ударите им отблъскваха ашаките назад. Няколко мъже паднаха и повече не се изправиха.

Ашаките нанесоха удар едновременно и Изменниците отвърнаха. В отбранителната линия на ашаките отново започнаха да се появяват дупки. Мъжете излизаха напред, за да заемат местата на падналите и редиците им изтъняваха. Разнесе се някакъв вик и защитниците започнаха бързо да отстъпват, без да нанасят удари, съсредоточавайки усилията си в поддържането на щитове.

„Те губят. Изгубени са. Освен ако не са подготвили нещо в двореца…“

— Денил — каза Мерия.

— Какво? — сопна й се той и веднага съжали за остротата на тона си.

— Пръстенът на Оусън?

Денил изруга, после де извини и измъкна кръвния пръстен от мантията си. Пое си дълбоко дъх и го наниза на пръста си.

— Денил?

— Да, Оусън. Аз съм. Сблъсъкът навлезе в полезрението ни. Ашаките са се строили в редици на изхода от пътя, но в момента отстъпват.

— Сония, виждаш ли?

— Да — отвърна Сония. Мисловният й глас бе ясен, но Денил не усещаше нито присъствието й, нито мислите й. Отстъпващите Ашаки вече се намираха на петдесет крачки от дома на Ачати и продължаваха да се приближават. Скоро Денил щеше да вижда не само тиловете им. Щеше да види дали Ачати е все още сред тях. Мощен удар запрати двама от тях срещу мъжете, които се движеха зад тях. Денил зърна разбити, окървавени лица.

— Ашаките губят — отбеляза Оусън.

— Може би в двореца имат подкрепления — отвърна Денил.

— Виждате ли Лоркин? — попита Сония.

Денил се извърна към Изменниците и затаи дъх. Стотици от тях се стичаха към пътя. Те се движеха в колони и спретнатият им ред контрастираше рязко с тълпата изтеглящи се ашаки. Докато наблюдаваше, неколцина от първите Изменници се разстъпиха встрани и пропуснаха напред онези, които стояха зад тях.

Той смяташе, че лесно ще открие Лоркин като самотен мъж сред

жените, но се оказа, че мъжете магьосници са почти колкото жените и всички са облечени еднакво. Всички бъркаха в джобовете на жилетките, които носеха, и стискаха в ръце съдържанието им. Денил зърна проблясък, после още един и осъзна какво правят.

„Кристали. Те използват кристали“.

Тогава погледът му попадна на познато лице и веднага го изпълни облекчение. Лоркин се намираше в средата на редицата от Изменници и крачеше редом с по-ниска, по-възрастна жена. „Тивара? Не. Никой от робите в Дома на Гилдията не беше толкова възрастен“. Коя тогава беше тази жена?

— Кралицата — каза му Сония.

Денил погледна отново към възрастната жена и забеляза решителността, която излъчваше лицето й. „Кралица Савара — помисли си той. — Пред която скоро ще трябва да коленича и с която ще трябва да преговарям, освен ако ашаките не извадят някакъв последен победен номер“.

Ашаките… се бяха изравнили с дома на Ачати. Броят им беше намалял значително. Той се стегна, щом зърна познатото лице. Една глава се извърна и погледна към него и цялата любов и страх, които се бе опитвал да скрие от Оусън и Сония, избликнаха на повърхността и го парализираха. Ачати се усмихна, сякаш знаеше, че Денил ще наблюдава, от покрива на дома му и отново насочи вниманието си към Изменниците.

Денил не можеше да помръдне. Сърцето му блъскаше в гърдите, докато наблюдаваше как ашаките отстъпват към двореца. „Той не може да умре“. Крал Амакира бе заобиколен от Ачати и един от другите му съветници. Ашаките продължаваха да падат. „Няма да умре — помисли си Денил. — Всичко ще бъде наред, щом влязат в двореца“.

— Ох — каза Мерия. — Погледнете.

Денил отмести поглед и видя, че тя сочи към сградата на двореца. От всички входове се изсипваха хора. След първоначалните надежда и триумф при мисълта, че това са още ашаки, Тайенд подсвирна тихо, както правеше винаги, когато бе впечатлен, и в същото време Денил осъзна, че не вижда проблясващите жакети на ашаките.

— Изменниците вече са го превзели — въздъхна Тайенд. — А ашаките дори не са забелязали.

Денил погледна отново надолу и зачака да открие признаци, че ашаките са осъзнали истината. „Когато го направят, ще се предадат. Нямат друг избор“. Ашаките се бяха скупчили около краля си. Не бяха повече от двайсетина. Някои от тях поглеждаха към двореца. Онези, които вървяха отзад, изкрещяха предупреждения. Денил видя как кралят понечи да се обърне, но се спря. Видя как устните на Амакира помръднаха и Ачати кимна. Кралят и другият му съветник продължиха да отстъпват, но Ачати спря. Ударите на Изменниците се засилиха, може би защото забелязаха, че водачът на враговете им се изгубва от погледите им. Ачати се олюля.

След това направи невъзможен скок назад, преметна се във въздуха и се стовари на земята.

Сърцето на Денил спря. Той гледаше невярващо изкривеното, неподвижно тяло на приятеля си.

„Но… защо? Защо не отстъпи заедно с краля си? Защо се пожертва, когато не беше необходимо? Кралят им сигурно знае, че са загубили. Трябваше да се предаде. Трябваше да направя нещо. Ако знаех, че ще постъпи така, можех да направя нещо…“

Нечии ръце го удържаха. Денил погледна надолу и видя, че Мерия и Тайенд са го хванали за ръцете. Той се изненада и изведнъж осъзна колко се е приближил до ръба на покрива.