Краят на империята

Кол Алън

— И още нещо — рече Стен. — Нали сте завършил пилотското училище?

— Тъй вярно, сър.

— Да имате някакви ужасни грехове в миналото си, които да ви пречат да се превърнете в корабен капитан, достоен за подражание? Да сте се удрял в адмиралския кораб? Да сте лъскал оръдията с карболова киселина? Да сте пренасял контрабандна бира? Да сте говорил цинизми? Да сте се отдавал на полови извращения?

— Не, сър.

— Чудесно. Чувал съм, че пиратите правят блестяща кариера, преди да ги обесят. Сега „Виктори“

е твой кораб, господинчо.

— Да, сър.

— Не ми благодари. Това означава само, че ще си следващият след Килгър за високия пост. Мистър Килгър?

— Сър?

— Всички свободни от вахта да се съберат в главния хангар.

— Да, сър.

И в този момент Стен забеляза, че ръката на Алекс се отделя от кръста му. Би могъл да опипва неволно някоя стара бойна рана около опашката. Но не и Килгър — пръстите му докосваха дръжката на миниуилигъна, затъкнат отзад в колана. Алекс не обичаше да рискува: верността към Императора в абстрактния й смисъл бе приемлива, но ако някой се опиташе да изпълни обещанието да „защитава Империята и нейните добродетели до смърт“, щеше да е сред първите кандидати за мъченичество. И нищо чудно Килгър да посрещнеше със задоволство подобен изблик на вярност.

Екранът примигна. Сарсфийлд.

— Генерале, имате ли представа какво се случи?

— Тъй вярно.

— Много добре. В светлината на новите събития сега вие сте най-старшият офицер във флота. Докато не получите други заповеди от Империята, съветвам ви да продължавате да поддържате курса към най-близките имперски светове. Освен това бих искал да ви предупредя, че всеки опит да попречите на курса на „Виктори“ или на неговите маневри ще бъде посрещнат с максимална сила. Но, от друга страна, нито един от корабите ви няма да е изложен на опасност, стига да спазвате тези инструкции.

Старият воин се намръщи. Пое си дълбоко дъх и понечи да каже нещо, но явно промени намерението си.

— Съобщението ви е прието.

— От мен край.

Екранът угасна. Стен се зачуди какво се канеше да каже Сарсфийлд — че никой от имперските кораби не разполага и с една четвърт от огневата мощ на „Виктори“, нито е командван от самоубийци? Или — Стен дори се наруга за романтичното настроение — щеше да му пожелае успех? Вече нямаше значение.

— Джемедар Лалбахадур?

— Сър!

— Изведете хората си отвън. Искам да охраняват периметъра.

— Сър!

— Капитан Синд, вашите хора готови ли са да се присъединят към забавата?

— Вече вадят оръжията — отвърна Синд.

— Командир — пардон, капитан Фрестън, наредете да приготвят за полет личния катер на капитана. Ще ви отмъкнем друг отнякъде.

Интересно, помисли си Стен, колко бързо човек може да забрави строгата дисциплина, налагана във флота.

— Слушам, сър.

— Мистър Килгър? Да очертаем ли кръг с върха на сабята, за да проверим дали някой оттатък е в настроение

за кървава баня?

Алекс се поколеба.

— Ако щете, сър. Но има и друг шибан проблем. Става въпрос за сигурността… Мисля, че е най-добре да…

— О, за Бога!

Едва сега Стен си спомни за сигурността — нямаше представа за какво шикалкавеше Алекс, — но разполагаше с два собствени коза. Ако все още имаха някаква стойност. Той разкопча ципа на пилотския си комбинезон и извади малка кесийка, завързана с каишка на шията му. Извади отвътре два пластмасови фиша и нареди:

— Всички да са в готовност.

Прекоси забързано мостика и спря при пулта на главния компютър. Нареди на операторите да опразнят станцията, включи защитния екран и изтегли пулта към себе си.

Натисна копчетата.

Станцията беше една от трите на борда на „Виктори“ с пряк достъп до ВСЕОБХВАТЕН — централната компютърна мрежа, която можеше да достигне всяко имперско командване на всеки свят и кораб на Империята.

„Поне би трябвало“ — помисли си Стен.

Най-вероятно „Виктори“ вече бе отрязан от всичко, също както Вечният император бе прекъснал директната линия в апартамента на Стен.

Изминаха седмици. Месеци. Десетилетия. Стен имаше чувството, че скоро ще подложат тялото му на въглероден тест за определяне на възрастта, когато екранът неочаквано се изчисти и ВСЕОБХВАТЕН внезапно примигна пред него, сетне изчезна.

После: Въведи парола.

Стен въведе кода за достъп на „Виктори“.

Ново продължително чакане.

Вече очакваше да види симулация на вдигнат среден пръст и отговора „Достъпът отказан“.

Вместо това: Програма за достъп.

Стен пъхна първия фиш в четеца. Отново чакане, после:_ Продължи_. Той пъхна и втория фиш. И отново имперският ВСЕОБХВАТЕН прие програмата. Сега оставаше да се моли и да се надява, че тези две дяволчета ще си свършат работата.

Фишовете бяха подарък от Йън Махони, някогашния командир на Стен в „Богомолка“, флотски адмирал и — откакто се помнеше — най-голямото приближение до приятел, който Императорът някога бе имал. Но сега Махони бе мъртъв — обвинен в предателство от Императора и впоследствие екзекутиран.

„Жалко — мислеше си Стен, — че Йън не можа сам да се възползва от нещицата в тези чипове, преди Императорът да го убие“. Сепна се. Сега не беше време за съжаления.

Дръпна обезопасителната завеса и откри, че зад нея го чака Алекс.

— Шефе, право ли мисля, че ми топлиш креслото? Не е ли време да тръгваш?

— Тъй вярно, мистър Килгър. Поемам веднага, сър, вече съм на път. Искате ли да ви пратя някой с чаша чай, сър?

— Шибана течност, дето става само да пълни вените на проклетниците. Не я близвам. — Килгър махна с ръка и пусна завесата.