Мъглявината Андромеда

Ефремов Иван Антонович

— Старайте се да разберете онези хора! Просторите на древните степи са били наистина безпределни за единствените съобщителни средства по онова време — коне, камили, бикове. Гигантския простор населявали отделни групи чергари-скотовъдци, не само с нищо несвързани помежду си, но и непрекъснато враждуващи. Много обиди и злоба се трупали от поколение в поколение; всеки пришелец бил враг, всяко племе — плячка, която обещавала добитък и роби, тоест хора, работещи по принуда, като добитък под камшик. Такова устройство на обществото пораждало, от една страна, голяма, съвсем неизвестна за нас свобода на отделния човек в дребните му страсти и желания, а от друга страна — невероятна затвореност в общуването

и ограниченост в мисленето. Ако народността или племето се състоели от малък брой хора, способни да се изхранят чрез лов и събиране на плодове, тези свободни чергари живеели в постоянен страх от нападение и поробване или унищожаване от страна на войнствените съседи. Но при изолация на страната и многочисленост на населението, което имало възможност да създаде голяма военна сила, хората също плащали за това, че не били застрашени от военни набези, със своята свобода, понеже в такива мощни държави всякога се развивали деспотизъм и тирания. Така е било в древния Египет, Сирия и Вавилония.

Жените, особено красивите, в далечното минало били трофей и играчка на силния. Те не можели да съществуват без властта и защитата на мъжа.

Собствените стремежи и воля на жената значели толкова малко, нетърпимо малко, че при оня живот… кой знае… Може би смъртта е изглеждала по-лека участ…

В отклик на неговите мисли Веда се премести по-близо до огъня, бавно разбута горящите клонки, като следеше езичетата на синкавите пламъци, които пробягваха по въглените.

— Колко упоритост и мъжество са били необходими в онези времена, за да не слизаш надолу, а да се издигаш в живота!… — тихо промълви Веда Конг.

— Струва ми се — възрази Дар Ветер, — че ние преувеличаваме трудностите на древния живот. Освен това, че хората са били привикнали с него, неуредността му е влечела след себе си разнообразие от случайности. Волята и силата на човека са изтръгвали и от тоя живот романтични радости, както искри от кремък.

— Аз също недоумявам — каза Веда. — Колко дълго нашите прадеди не са могли да разберат елементарния закон, че съдбата на обществото зависи единствено от тях самите, че обществото е такова, каквото е морално-идейното развитие на неговите членове, зависещо от икономиката!

— Че съвършената форма на научното построяване на обществото е не просто количествено натрупване на производителни сили, а качествено стъпало — та това е така близо до ума — отговори Дар Ветер. — И още разбирането на диалектическата взаимозависимост, че нови обществени отношения без нови хора също са немислими, както новите хора без тази нова икономика. Тогава туй разбиране довело дотам, че главна задача на обществото станало възпитанието, физическото и духовното развитие на човека. Кога най-сетне е настъпило това?

— В ЕРС, в края на Века на разцеплението, скоро след ВВР — Втората велика революция.

— Добре, че не по-късно! Изтребителната военна техника…

Дар Ветер млъкна и се обърна към тъмното пространство вляво, между огъня и склона на хълма. Тежък тропот и мощно отривисто дишане се чуха съвсем близко и накараха и двамата пътешественици да скочат.

Грамаден черен бик израсна пред огъня. Пламъците святкаха с кървави отблясъци в злобно облещените му очи. Като сумтеше и разхвърляше с копита сухата земя, чудовището се готвеше за нападение. В слабата светлина бикът изглеждаше невероятно огромен, наведената му глава приличаше на грамаден валчест камък, подобно на камара се издигаше високата му грива, заобиколена от изпъкнали мускули. Никога досега на Веда и Дар Ветер не се беше случвало да стоят недалеч от разярено животно, чийто неразсъждаващ мозък е недостъпен за разумно въздействие.

Веда здраво стисна ръце на гърдите си и стоеше, без да се помръдне,

сякаш хипнотизирана от видението. внезапно израснало от мрака. Като се подчиняваше на могъщ инстинкт, Дар Ветер заслони с тялото си Веда, както винаги са постъпвали неговите прадеди. Но ръцете на човека от новата ера бяха невъоръжени.

— Веда, надясно!… — едва успя да произнесе той, когато животното се втурна към тях.

Добре тренираните тела на двамата можеха да се състезават в бързина с първобитната подвижност на бика. Великанът профуча край тях и с трясък се заплете в гъсталака от храсти, а Веда и Дар Ветер се оказаха в тъмнината на няколко крачки от винтолета. Встрани от огъня нощта не беше непрогледна и роклята на Веда без съмнение се виждаше отдалеч. Бикът се измъкна от храсталака. Мъжът ловко подхвана своята спътница и тя, след като направи скок, се озова върху площадката на винтолета. Докато животното се обръщаше, Дар Ветер рипна на машината до Веда. Спогледаха се бързо и в очите на младата жена той прочете открит възторг. Капакът на двигателя беше снет още през деня, когато Дар Ветер се опитваше да вникне в сложното устройство. Сега, събрал цялата си сила, той откъсна от бордовата ограда на площадката кабела на изравнителното поле, пъхна оголения му край под пружината на главната клема на трансформатора и предпазливо накара Веда да се отмести. В това време бикът закачи перилата с единия си рог и винтолетът се поклати от рязкото дръпване. Дар Ветер мушна края на кабела в носа на животното. Жълта мълния, глух удар — и свирепият звяр се строполяса на земята.

— Вие го убихте! — с негодувание възкликна Веда.

— Не мисля, пръстта е суха — доволен се усмихна хитроумният герой.

В потвърждение на думите му бикът глухо измуча, стана и без да се оглежда, побягна настрана с неуверен тръс, сякаш чувствуваше своя позор. Двамата се върнаха при огъня. Нова порция съчки оживи угасналите пламъци.

— Вече не ми е студено — каза Веда. — Да се изкачим на хълма!

Върхът на възвишението скри огъня, бледите звезди на северното лято се разтапяха на хоризонта в мъгляви топчици.

На запад нищо не се виждаше, а на север, по склоновете на хълмовете, едва забележимо блещукаха редици от някакви светлини; много далеч на юг гореше една ярка звезда, вероятно наблюдателна кула на животновъди.

— Несполука, ще трябва да вървим през цялата нощ… — измърмори Дар Ветер.

— Не, не, гледайте! — и Веда посочи към изток, където пламнаха четири светлини, разположени в квадрат. До тях имаше няколко километра. Като набелязаха посоката по звездите, те се спуснаха към огъня. Веда Конг постоя пред слабия пламък на въглените, сякаш се стараеше да си спомни нещо.

— Прощавай, наш дом… — замислено каза тя. — Навярно чергарите винаги са имали такива жилища — несолидни и не за дълго време. И аз днес станах жена от онази епоха.

Тя се извърна към Дар Ветер и доверчиво постави ръка на врата му.

— Така остро почувствувах необходимост от защита!… Аз не се боях, не! Ала някаква примамлива покорност пред силата на съдбата, тъй ми се струва…

Веда вкопчи ръце отзад на главата си и гъвкаво се изпъна пред огъня. След секунда замъглените й очи отново придобиха своя закачлив блясък.

— Какво пък, води ме… герой! — Тонът на ниския глас беше неопределено загадъчен и нежен.

Светлата нощ, напоена с миризма на трева, живееше с шумоленето на зверчета, с крясъците на нощни птици. Веда и Дар Ветер стъпваха предпазливо. Те се опасяваха да не паднат в невидима дупка или пукнатина в сухата земя. Подобни на метла, стръковете на едрата степна трева се плъзгаха по глезените. Дар Ветер съсредоточено се оглеждаше, щом отпред се покажеха тъмни купчини храсти.

Веда тихичко се разсмя.