Мъглявината Андромеда
Шрифт:
Той видя самотна женска фигура, която вървеше бързо към него от разклонението на пътя. Би я познал сред хиляди — Веда Конг! По-рано тя много заемаше мислите му, докато не се изясни различието в техните пътища. Привикналото към диаграмите на изчислителните машини мислене на Ерг Ноор си представи стръмна, издигаща се към небето дъга — неговия стремеж — и потъващия в глъбината на миналите векове жизнен и творчески път на Веда. Двете линии се разделяха и широко се отдалечаваха една от друга.
Познатото до най-мънички
— Вие ме разглеждате? — учуди се Веда. Тя подаде на Ерг Ноор и двете си ръце, той ги притисна към своите бузи. Веда трепна и се освободи. Астронавтът се усмихна:
— Исках да им благодаря, на тези ръце, които са помогнали на Низа да оздравее… Тя… Всичко зная. Необходимо е било постоянно дежурство и вие сте се отказали от интересна експедиция. Два месеца!…
— Не се отказах, а закъснях в очакване на «Тантра». Тъй или иначе, беше късно, а после — тя е прелест, вашата Низа! Външно си приличаме, ала тя е истинска другарка за победителя на Космоса и железните звезди със своята устременост към небето и преданост…
— Веда!
— Не се шегувам, Ерг! Вие чувствувате, че сега не е време за шеги? Трябва всичко да стане ясно.
— На мен и така всичко ми е ясно! Но аз ви благодаря не за себе си, а за Низа…
— Не благодарете! Щеше да ми бъде тежко, ако бяхте я загубили…
Ерг Ноор погали младата жена по рамото и сложи пръстите си върху свивката на ръката й. Те вървяха един до друг по безлюдния път и мълчаха, докато Ерг Ноор не заговори отново:
— А кой е той, истинският?
— Дар Ветер.
— Предишният завеждащ външните станции ли? Виж ти!…
— Ерг, вие произнасяте някакви недообмислени думи. Не мога да ви позная…
— Изменил съм се сигурно… Но аз си представям Дар Ветер само във връзка с работата и мислех, че той също е мечтател по Космоса.
— Това е вярно. Мечтател по звездния мир, обаче е съумял да съчетае звездите с любовта на древния земеделец към земята. Човек на знанието с големите ръце на обикновения майстор.
Ерг Ноор неволно погледна своята тясна длан с дълги твърди пръсти на математик и музикант.
— Ако знаехте, Веда, моята любов към Земята сега!…
— Подир света на мрака и продължителното пътуване с парализираната Низа? Естествено! Обаче…
— Тя, тази любов, не създава основата на моя живот?
— Именно! Та вие сте истински герой, ето защо сте ненаситно жаден за подвизи. Вие и тая любов ще понесете като пълна чаша
— Веда, биха ви изгорили на клада през Тъмните векове!
— Казвали са ми вече за това… Ето и кръстопътя. Къде са вашите обувки, Ерг?
— Оставих ги в градината, когато излязох насреща ви. Ще се наложи да се върна.
— Довиждане, Ерг. Моята работа тук е приключена — започва вашата. Къде ще се видим? Или чак преди отлитането на новия кораб?
— Не, не, Веда! Ние с Низа ще отпътуваме за полярния санаториум за три месеца. Елате при нас, доведете и него, Дар Ветер!
— Кой санаториум? «Сърце-камък» на северното крайбрежие на Сибир? Или в Исландия — «Есенни листа»?
— За Северния полярен кръг вече е късно. Ще ни изпратят в Южното полукълбо, където скоро ще настъпи лятото, в «Бяла зора» на Земята на Грахам.
— Добре, Ерг. Ако Дар Ветер веднага не отиде да възстановява спътник 57. Вероятно отначало трябва да се подготвят материалите.
— Бива си го земния ви човек — почти една година в небето!
— Не хитрувайте! Това небе е близко в сравнение с вашите невъобразими пространства, които ни разделиха.
— Съжалявате ли за това, Веда?
— Защо питате, Ерг? Във всекиго от нас има по две половини: едната се стреми към новото, другата пази миналото и е готова да се върне при него. Вие знаете това, но знаете също, че никога връщането не води към целта.
— Обаче съжалението остава… като венец върху свиден гроб. Целунете ме, Веда, скъпа!…
Младата жена послушно изпълни молбата, леко отблъсна астронавта и бърже тръгна към главния път — линията на електробусите. Ерг Ноор я наблюдаваше, докато роботът-водач на приближилата кола спря и червената рокля изчезна зад прозрачната врата.
Веда се взираше през стъклото към неподвижния Ерг Ноор. В мислите й настойчиво звучеше рефренът на стихотворение на поет от Ерата на разединения свят, преведено от Арк Гир, който неотдавна бе композирал и мелодия по него. Дар Ветер й го каза веднъж в отговор на нежен укор:
Ни небесните ангели, нито дори духовете на бездните зли, не, не ще разделят нивга мойта душа от душата на Аннабел-Ли!Това е предизвикателство на древен мъж към страшните сили на природата, отнели неговата възлюбена. На мъж, който не се примирява със загубата и не иска да даде нищо на съдбата!
Електробусът наближаваше едно от разклоненията на Спиралната линия, а Веда Конг все още стоеше до прозореца, хванала се здраво за полираните дръжки, и тананикаше чудесния романс, изпълнена със светла тъга.