Мъглявината Андромеда

Ефремов Иван Антонович

Дар Ветер разпознаваше тези очертания, известни още от детинство по снимките от спътниците. Ето вдлъбнатината, пресечена от тъмните ивички на планините. Вдясно блести морето, а точно под краката — тясната предпланинска долина. Днес му потръгна: облаците се разпръснаха именно над онзи участък от планетата, където сега живее и работи Веда. Някъде край подножието на правите тераси на чугуненосивите планини се намира древната пещера, навлизаща дълбоко в Земята с просторните си етажи. Там Веда отбира измежду немите и прашни отломки от някогашния живот на човечеството ония зрънца историческа правда, без която не може нито да се разбере настоящето, нито да се предвиди бъдещето.

От

платформата от нагънати листове циркониев бронз Дар Ветер изпрати мислен привет на съмнително откритата точка, затулена под пълзящото от запад крило на перести, нетърпимо светли облаци. Нощният мрак стоеше там като осеяна с блясък на звезди стена. Облачните пластове се движеха подобно на исполински салове, надвиснали един над друг. Под тях в тъмнеещата пропаст земната повърхност се търкаляше към стената на мрака, сякаш завинаги отиваше в небитието. Обвивка от нежно зодиакално сияние обгръщаше планетата откъм засенчената й страна и светеше в чернотата на космическото пространство.

Над осветената част от планетата увисна лазурен облачен покров, отразяващ могъщата светлина на стоманеносивото слънце. Всеки, погледнал към облаците без затъмняващи филтри, би ослепял, както и оня, който се намира извън защитата на осемстотинте километра земна атмосфера, ако му се наложи да се обърне към страшното светило. Късовълновите твърди слънчеви лъчи — ултравиолетови и рентгенови — се изливаха като мощен, убийствен за всичко живо поток. Към тях се добавяше непрекъснат порой от космически частици. Пламнали звезди или галактики, сблъскали се в невъобразима далечина, изпращаха в пространството смъртоносни излъчвания. Само сигурната защита на скафандъра спасяваше работещите от гибел.

Дар Ветер прехвърли предпазното въже от другата страна и тръгна по опорната греда по посока на бляскащия черпак на Голямата мечка. По цялата дължина на бъдещия спътник беше завинтена гигантска тръба. Върху двата й края се издигаха остри триъгълници, които поддържаха грамадните дискове на излъчвателите на магнитното поле. Когато бъдат поставени батериите, превръщащи синята радиация на Слънцето в електрически ток, строителите ще могат да се избавят от въжетата и да се движат по протежение на магнитните силови линии с насочващи пластини на гърдите и гърба.

— Искаме да работим нощем — внезапно зазвуча в неговия шлем гласът на младия инженер Кад Лайт. — Светлина обеща да даде командирът на «Алтай»!

Дар Ветер се взря наляво и надолу, където като заспали риби висяха няколко скачени заедно товарни ракети. По-нагоре, под плоския чадър — защита от метеоритите и Слънцето — се рееше сглобената от листове за вътрешна обшивка временна платформа. На нея се подреждаха пристигащите в ракетите части. Там като тъмни пчели се бяха насъбрали работници, които пламваха подобно на светулки, когато отразяващата повърхност на скафандъра се подаваше извън сянката на защитния чадър. Паяжина от кабели се разклоняваше от зеещите черни отверстия в стените на ракетите, отдето през свалената обшивка се разтоварваха големи детайли. Още по-нагоре, точно над сглобения скелет, група хора в странни, понякога забавни пози усърдно се занимаваха с обемиста машина. Само гривната от берилиев бронз с боразонна покривка би тежала на Земята цели сто тона. Тук тая грамада висеше покорно до металическия скелет на спътника на тънко въже. То бе предназначено да изравнява интегралните скорости на въртенето около Земята на всички тези още немонтирани части.

Работещите станаха ловки и уверени, когато свикнаха с липсата — по-точно с нищожността — на силата на тежестта. Но скоро ще се наложи

тия умели работници да бъдат заменени с нови. Продължителната физическа работа без тегло довежда до нарушено кръвообращение, което би могло при връщане на Земята да превърне човека в инвалид. Ето защо всеки работеше на спътника не повече от сто и петдесет часа и се връщаше на Земята, след като минеше реаклиматизацията в станция «Междинна», въртяща се на височина деветстотин километра над планетата.

Дар Ветер, който ръководеше монтажа, се стараеше да не взема участие във физическата работа, колкото и да му се искаше понякога да ускори един или друг процес. Той трябваше да престои тук, на височина петдесет и седем хиляди километра, няколко месеца.

Да даде съгласието си за нощна работа означаваше да ускори още повече връщането на младите си приятели долу, на планетата, и да повика смяната преди определената дата. Вторият планетолет, придаден към строежа — «Барион», се намираше в Аризонската равнина, където при екраните на телевизорите и пултовете на регистриращите машини седеше Гром Орм.

Решението да се работи без прекъсване в часовете на ледената космическа нощ чувствително ускоряваше монтажа. Дар Ветер не можеше да се откаже от тая перспектива. Щом получиха съгласието му, хората от монтажната платформа се пръснаха във всички посоки и се заеха да изопват още по-сложна паяжина от кабели. Планетолетът «Алтай», който служеше за общежитие на работниците от строежа и неподвижно висеше до края на опорната греда, изведнъж откачи въжетата с ролките, свързващи неговия входен люк и скелета на спътника. Дълги струи ослепителен пламък блъвнаха от двигателите му. Огромният корпус на кораба се извъртя беззвучно и бърже. Ни най-малък шум не долетя през пустотата на междупланетното пространство. За изкусния командир на «Алтай» бяха нужни само няколко удара на двигателите, за да се издигне на височина четиридесет метра над мястото на строежа и да обърне своите прожектори, улесняващи кацането, по посока на платформата за сортиране. Между кораба и скелета отново прокараха пътеводните кабели и цялата маса разнородни предмети, увиснали в пространството, доби относителна неподвижност. Същевременно тя продължаваше въртенето си около Земята със скорост около десет хиляди километра в час.

Разпределението на облаците показа на Дар Ветер, че строежът минава над антарктическата област от планетата и следователно скоро ще влезе в сянката на Земята. Усъвършенствуваните нагреватели на скафандрите не могат изцяло да задържат вледеняващото дихание на космическото пространство. Горко на оня пътешественик, който необмислено изразходва енергията на своите батерии! Така преди месец загина един архитект-монтьор, укрил се от внезапен метеоритен дъжд в студения корпус на разтворена ракета. Той не дочакал излизането в сгряната от слънцето страна… Още един инженер бе погубен от метеорит. Тези случаи не може нито да се предвидят напълно, нито да се предотвратят. Изграждането на спътници винаги взема своите жертви — кой ли ще бъде следващият?…

Законите на стохастиката, макар и малко приложими към единичните песъчинки, каквито са отделните хора, твърдят, че най-възможно е следващият да бъде Дар Ветер… Та той най-дълго се намира тук, на тая височина, открита за всички случайности в Космоса… Но един настойчив вътрешен глас увещаваше Дар Ветер, че нищо не може да му се случи. Колкото и нелепа да беше тая увереност за математически мислещия човек, тя не изоставяше Дар Ветер и му помагаше спокойно да балансира върху гредите и решетките на открития, незащитен скелет в бездната на черното небе.