Мъглявината Андромеда
Шрифт:
«Ангели — така в старо време религиозните европейци са наричали мнимите небесни духове, вестители на божията воля. Думата «ангел» на древногръцки език означава именно «вестител». Забравена преди много векове дума…»
На гарата Веда се откъсна от тия мисли, ала отново се върна към тях във вагона по Спиралната линия.
— Вестители от небето, от Космоса — така може да бъдат наречени и Ерг Ноор, и Мвен Мас, и Дар Ветер. Особено Дар Ветер, когато той се озове в близкото, земното небе, на строежа на спътника… — Веда закачливо се усмихна. — Но тогава духове на бездните сме ние, историците — високо каза тя, като се вслушваше в звученето на своя глас, и весело се разсмя. — Да, така, небесните ангели и духовете на
Ниските кедри с черни игли — студоустойчива форма, създадена за Субантарктика, шумяха тържествено и равномерно под неотслабващия вятър. Студеният и плътен въздух течеше подобно на бърза река, понесъл необикновена чистота и свежест, присъща само на въздуха на открит океан или високи планини. Обаче в планините докосналият вечните снегове вятър става сух и леко парещ, сякаш пенливо вино. Тук допирът с океана бе осезаем като влажен дъх, който обливаше тялото.
Зданието на санаториума «Бяла зора» се спускаше към морето с отстъпите на стъклените си стени, напомнящи със своите закръглени форми гигантските морски кораби от миналото. Денем бледомалиновите шарки по стените, стълбите и вертикалните колони рязко контрастираха с куполовидната маса на тъмните, шоколадоволилави андезитови скали, прорязани от възсиньосиви порцеланови пътечки от разтопен сиенит. Но сега къснопролетната полярна нощ бе сляла всички багри в своята особена белезникава светлина, която сякаш излизаше от небесните и морските глъбини. Слънцето се скри отвъд платото на юг. Оттам като широка арка изплува величествено сияние и започна да се разстила по южната част на небето. Това беше отблясък от могъщите ледове на антарктическия континент, запазени върху високата гърбица на неговата източна половина, изтласкани от волята на човека, който бе оставил само четвърт от предишния колосален ледников щит. Бялата ледена зора, чието име носеше санаториумът, бе превърнала всичко наоколо в призрачен мир от лека светлина без сенки и отражения.
По сребърните отблясъци на порцелановата пътечка към океана бавно вървяха четирима души. Лицата на крачещите отзад мъже изглеждаха като изсечени от сив гранит, а големите очи на двете жени бяха станали бездънно дълбоки и загадъчни.
Низа Крит, притиснала лице до яката на коженото наметало на Веда Конг, развълнувано възразяваше на историчката. Без да скрива лекото си учудване, Веда се вглеждаше в тази външно приличаща на нея девойка.
— Струва ми се, че най-хубавият подарък, който една жена може да направи на любимия, е да го създаде наново и така да продължи съществуването на своя герой. Та това е почти безсмъртие!
— Мъжете разсъждават другояче по отношение на нас — отвърна Веда. — Дар Ветер ми каза, че не би искал да има дъщеря, която твърде много да прилича на любимата — тежко му е да мисли, че ще напусне света и ще я остави на неизвестната съдба без своята любов и нежност… Това са остатъци от някогашната ревност.
— Но и аз не мога да понасям мисълта за разлъка с едно малко, мое родно същество — продължаваше погълнатата от своите размишления Низа. — Да го дам за възпитаване веднага, щом го откърмя!
— Разбирам, обаче не съм съгласна. — Веда се намръщи, девойката май беше засегнала болезнена струна в душата й.
— Една от най-големите задачи на човечеството е побеждаване на слепия майчин инстинкт. Разбиране, че само колективното възпитаване на децата от специално подбрани хора може да създаде човека на нашето общество. Няма я сега почти безумната, както в древността, майчина любов. Всяка майка знае, че целият свят е нежен към нейното дете. Ето че изчезна инстинктивната като у вълчицата любов, възникнала от животински страх за своята рожба.
— Разбирам това — каза Низа, — ала някак си с ума.
— А аз с цялото си същество чувствувам, че най-голямото щастие — да доставяш радост
— Не зная, но понякога те обхваща такова буйно желание до теб да върви мъничко, приличащо на него същество, че стискаш ръце… И… не, аз нищо не зная!…
— Има Остров на майките — Ява. Там живеят всички желаещи сами да възпитават своите деца.
— О, не! Но аз и не бих могла да стана възпитателка, както постъпват хората, които особено обичат децата. Чувствувам в себе си толкова сили и вече бях веднъж в Космоса…
Веда омекна.
— Вие сте олицетворение на младостта, Низа, и не само физически. Както всички много млади, вие не разбирате, когато се сблъсквате с противоречията на живота, че те са самият живот, че радостта от любовта непременно донася тревоги. грижи и тъга, толкова по-силни, колкото по-силна е любовта. А на вас се струва, че всичко ще се загуби при първия удар на живота…
При последните думи изведнъж я озари една мисъл: не, не единствено в младостта беше причината за тревогите и жадните стремежи на Низа!
Веда изпадна в характерната за мнозина грешка — да смята, че душевните рани заздравяват едновременно с телесните повреди. Съвсем не е така! Още дълго-дълго остава раната на психиката, дълбоко скрита във физически здравото тяло, и може да се разтвори неочаквано, понякога от съвсем незначителна причина. Така е и при Низа — пет години парализа, която, макар и прекарана в пълно безсъзнание, е оставила следи във всички клетки на тялото, ужасът от срещата със страшния кръст, едва не погубил Ерг Ноор.
Отгатнала посоката на мислите на историчката. Низа глухо каза:
— След желязната звезда не ме напуска едно странно чувство. Някъде в душата ми има тревожна пустота. Тя съществува заедно с радостта и силата, като че ги изключва, но и не угасва сама. Обаче аз мога да се боря с нея само с помощта на онова, което трябва да ме увлече изцяло… Сега зная какво представлява Космосът за самотния човек и още повече се прекланям пред паметта на първите герои-астронавти!
— Струва ми се. че разбирам — отговори Веда. — Била съм на затънтените сред океана малки островчета на Полинезия. Там, пред морето, в часовете на самотност те обхваща безкрайна печал, като разтапяща се в еднообразната далечина тъжна песен. Навярно споменът за първобитната самота на съзнанието говори на човека колко слаб и обречен е бил той по-рано в своето кафезче-душа. Само общият труд и общите мисли могат да те спасят от това — идва кораб, като че ли още по-малък от острова, а необятният океан вече не е същият. Шепата другари и корабът са вече отделен свят, който се стреми към достъпните и покорни нему далечини. Така и космическият кораб — звездолетът. В него ние сме с храбри и силни другари! Но самотност пред Космоса… — Веда трепна. — Надали човек е способен да я понесе.
Низа се притисна към Веда още по-плътно:
— Колко правилно го казахте! Точно затова искам всичко едновременно…
— Аз ви обикнах. Сега повече чувствувам вашето решение… То ми се струваше безумно.
Низа мълчаливо стисна ръката на Веда и завря нос в студената й от вятъра буза.
— Но ще издържите ли, Низа? Това е така невероятно трудно!
— За каква трудност говорите, Веда? — обърна се Ерг Ноор, който бе чул нейното последно възклицание. — Надумали ли сте се с Дар Ветер? Той вече половин час ме убеждава да предам на младежта моя опит на астронавт, вместо да се впуснем в полет, от който няма връщане.