Мисията на посланика

Канаван Труди

Сония се усмихна накриво.

— Разбира се, че не.

Той се намръщи.

— Аз съм ти майка — напомни му тя. — От мен се очаква да ти преча да се нараниш.

— Вече не съм дете. На двайсет години съм.

— Но все още си мой син — тя срещна погледа му и го задържа въпреки гнева в очите му. — Знам, че ще се ядосаш, ако ти попреча да отидеш. Предпочитам това, отколкото да те видя мъртъв. Предпочитам да се присъединиш към култа на Лонмар и повече никога да не те видя. Но поне ще знам, че си жив и щастлив — тя замълча за миг. — Казваш, че вече не си дете. Тогава си

задай въпроса дали отчасти не правиш това, за да не се подчиниш на майка си? Доколко волята ти да заминеш произлиза от желанието ти да се докажеш като възрастен? Ако пренебрегнеш тези две желания, пак ли ще ти се иска да отидеш?

Лоркин не отвърна нищо, но лицето му се вкамени от гняв. Той внезапно се изправи.

— Ти не разбираш! Най-накрая открих нещо, което си заслужава да бъде направено и ти… ти просто трябва да се опиташ да го развалиш. Защо не можеш просто да ми пожелаеш късмет и да се радваш, че мога да направя нещо с живота си, вместо да се мотая наоколо, да се напивам и да приемам роет?

Лицето му почервеня, той отиде бързо до вратата и излезе от стаята, оставяйки Сония вцепенена, неспособна на нищо друго, освен да гледа втренчено изхода, със сърце, разкъсвано между любовта и гордостта, между решимостта да го защити и страха, че може да се провали.

Глава 6

Изслушването

Когато Денил влезе в Голямата зала, той забеляза, че пред Заседателната зала се бе събрала голяма тълпа. За щастие Оусън бе решил, че на Изслушването за изпращането на Лоркин в Сачака можеха да присъстват единствено Висшите магове, самият Лоркин и досегашните посланици в Сачака. Докато гледаше любопитните лица в тълпата, Денил се зачуди защо тези магьосници си бяха направили труда да дойдат, щом знаеха, че няма да бъдат допуснати вътре. Какво се надяваха да видят? Нима искаха да разберат решението веднага, след като бъде взето? Нима това щеше да им повлияе по някакъв начин?

От това дали щяха да позволят на Лоркин да отиде до Сачака, можеха да се правят изводи дали останалите магьосници щяха да получат възможност да посетят страната. „Не, едва ли това е причината. Винаги е имало по няколко кандидати за тамошните постове — Денил забеляза едно познато лице в тълпата. — Регин! Той пък какво ще спечели от това дали Лоркин ще замине или ще остане? — магьосникът се намръщи. — Може би ще получи някакво удовлетворение, ако възражението на Сония се отхвърли. Но откакто завършиха Университета, той не е показвал нито следа от враждебност или неодобрение към нея. Ако таи в себе си някакво негодувание, то значи го прикрива добре“.

Останалите в тълпата може би просто искаха да видят реакцията на Сония в случай, че се провали в опита си да попречи на сина си да отиде в Сачака. Слухът, че един от Черните магьосници на Гилдията е в конфликт със сина на бившия Върховен повелител, сигурно бе породил доста клюки. Денил почти съжали, че е изоставил навика си да посещава събиранията на Гилдията във Вечерната зала. Ако не го беше направил, сега щеше да знае какво е привлякло тази тълпа тук и какво се надяват или се страхуват да научат.

Когато Денил се приближи до вратата на Заседателната

зала, през един страничен вход се появи друг магьосник. „Черен магьосник Калън. Чудя се… дали тълпата не се притеснява, че Сония ще си изпусне нервите и ще използва черната магия, ако не успее да попречи на Лоркин да замине за Сачака?“

Ако наистина вярват, че може да го направи, досега да са се покрили някъде. Денил знаеше, че лично той никога не би предпочел да се намира близо до черен магьосник, който е на път да си изпусне нервите. Но те сигурно смятаха, че Калън ще е способен да я спре и сблъсъкът ще бъде повече развлекателен, отколкото опасен.

Щом влезе в Заседателната зала, Денил забеляза, че повечето Висши магове вече седят по местата си. Лоркин също чакаше, застанал встрани. Денил се приближи до младия мъж, който го посрещна с предпазлива усмивка.

— Нервен ли сте?

Лоркин се усмихна криво.

— Малко.

— Как мина вечерята с майка ви?

— Не много добре — усмивката на Лоркин изчезна и той въздъхна. — Мразя да се карам с нея. Но мразя и това, че трябва винаги да се караме, за да постигам онова, което искам да правя.

— Винаги? — повтори Денил.

Лоркин се намръщи и извърна поглед.

— Е, сигурно не съвсем. Но всъщност го правим често. Снощи, например. Точно когато намерих нещо важно, в което искам да участвам.

— Наистина ли отиването в Сачака означава толкова много за вас? — попита Денил, без да крие изненадата си.

— Разбира се — Лоркин вдигна глава и срещна погледна на Денил. — Според вас защо искам да отида? Дано не мислите, че е защото искам да предизвикам майка си.

— Не — Денил сви рамене. — Мислех, че искате да се впуснете в приключение. Да се махнете от отегчителната, ограничаваща Гилдия — той се усмихна. — Нямах представа, че наистина смятате работата за важна.

— Смятам я — увери го Лоркин. — И поддържането на добри отношения със Сачака, и проучването на историята на магията. Макар при второто да съм повече заинтересован от онова, което бихме могли да направим с откритията ни.

Денил го погледна замислено. Беше се надявал, че младият магьосник ще е най-малкото полезен, а в най-добрия случай интересен придружител. Сега установи, че е доволен да узнае, че помощникът му се интересува както от проучванията му, така и от посланическите задължения, но същевременно бе обезпокоен, че може би няма да успее да прехвърли част от задълженията си на Лоркин, когато пожелае да се позанимава със собствените си интереси.

Залата се изпълни с приглушено мърморене и Денил се огледа, за да види какво го е причинило. В стаята бе влязла Сония, но се беше спряла да разговаря (Я виж ти!) с лорд Регин. Тя го погледна озадачена, но кимна с глава и се извърна. Вместо да се изкачи по стъпалата към обичайното си място, тя остана на площадката, пред Денил и Лоркин, а Регин излезе. Сония изглеждаше спокойна и като че ли дори развеселена. Останалите Висши магове вече бяха пристигнали.

„Несъмнено е пресметнала пристигането си така, че да е една от последните, за да спести на сина си неудобството от присъствието й като негов противник“.