Мусон
Шрифт:
— Легни по очи! — заповяда тя. Вместо да се подчини, арабинът свали мускета от рамо и се опита да запъне ударника. Сара спокойно наведе дясната си ръка и простреля коляното му от упор. Пазачът изпищя и се свлече на плочите, подвил счупения крак под себе си. Сара ритна настрана изпуснатия мускет.
— Глупак! Трябваше да правиш, каквото ти казвам! — изсъска тя. — Следващият ще е в главата ти. — Допря второто дуло до челото му.
Арабинът закри лице с длани и се хвърли в краката й. Сара затъкна празния пистолет в пояса си и бързо се върна в стаята. Грабна
Керълайн се втурна да помага да закачат чантата за седлото. После двете сестри се прегърнаха горещо.
— Върви с Бога, миличка Сара! Пожелавам ви най-голямо щастие и радост!
— Знам, че и ти го обичаш, Керълайн.
— Да, но сега е твой. Бъди добра към него!
— Целуни Кристофър от мен!
— Ще липсваш и на двама ни, но тръгвай вече! Бързай! — Керълайн направи стъпенка с две ръце и я вдигна на седлото. — Сбогом, сестро! — извика подире й, докато Сара пришпорваше кобилата в галоп през поляната.
Асам я видя да идва и извика на другите пазачи да затворят портите, но Сара насочи коня право в него и той трябваше да отскочи, за да не попадне под копитата. Кобилата излетя през отворените порти към гората. Сара я насочи по пътеката на юг, към разрушения манастир.
— Моля те, Том, изчакай! — шепнеше тя, а вятърът отнасяше думите, развял дългите й кичури като знаме. — Моля те, изчакай ме, любими, идвам! — Кобилата бягаше с всички сили и стволовете на палмите се сливаха.
При портите на манастира рязко закова. Животното заигра с извита шия, запотено и несвикнало с такова грубо отношение.
— Том! — извика пронизително Сара, а ехото от древните стени отвърна присмехулно: Том!
Отишъл си е, помисли Сара. С нервно пристъпящата кобила, тя се наведе от седлото, за да разгледа меката почва. Видя отпечатъци от стъпките му, идващи откъм брега и малкото отъпкано пространство при портата, където я бе очаквал, пристъпяйки нетърпеливо. После търпението му явно се бе изчерпало и следите тръгваха назад към морето.
— Том! — нададе отчаян вик тя и подкара кобилата по тясната пътека през храстите. Клонките я шибаха през краката, докато препускаше покрай поточето и накрая излетя върху белия коралов пясък, за да зърне кристалните води на лагуната.
Забеляза следата от кила на фелуката върху пясъка и вдигна поглед. Малкият съд наближаваше прохода в рифа на половин миля от брега. Том бе на кърмата и блъскаше лодката над плитчините с помощта на дълъг бамбуков прът.
— Том! — извика тя и размаха ръка. — Том!
Вятърът фучеше между палмовите клони, а прибоят отвъд рифа ревеше и клокочеше. Гласът й потъна в шума. Мъничката фелука упорито се отдалечаваше, а Том не поглеждаше назад.
Пришпори кобилата към водата и отначало помисли, че тя ще се дръпне, но смелото мило животно се хвърли в лагуната, като залиташе и потъваше в дупките по дъното, докато водата стигна до гърба му и сарините поли и ботуши прогизнаха. Фелуката беше по-бърза от тях и се отдалечаваше.
— Том! — извика отчаяна Сара. После измъкна от пояса пълния пистолет,
Една дълга секунда измина, преди звукът да стигне ушите на Том. После далечната фигура се извърна и погледна назад.
— О, слава Богу! — Сара почти се разплака.
С майсторски тласък Том завъртя лодката и я насочи обратно през лагуната.
— Къде беше? Какво е станало? — извика Том, когато приближи достатъчно.
— Гай е научил за тебе и Уилям — викна тя в отговор. — Отиде в крепостта да вземе войници. Искат да те арестуват заедно с кораба.
Видя как се изпъва лицето му, но той остана безмълвен, докато стигна кобилата. Тогава остави пръта, прихвана я с две ръце през кръста и я прехвърли в лодката.
— Чантата ми! — промълви Сара задъхано. Том измъкна ножа от канията на пояса и сряза ремъчето, с което бе вързана към лъка на седлото. Извлече я на палубата и плесна кобилата, която се извърна и зацапа назад към брега. Том грабна пръта и отново насочи носа на фелуката към прохода.
— Кога отиде Гай в крепостта? С колко време разполагаме?
— Не много. Излезе от консулството преди повече от два часа.
— Стой при фала! — нареди той сурово. — Ще трябва да вдигнем платното и да си опитаме късмета с рифа.
Триъгълното платно литна нагоре с плющене, после се изпъна под напора на мусона. Фелуката се наклони рязко и бързо пое към дупката в скалите. Плъзна се през прохода и щом водата под кила й стана тъмносиня, Том завъртя руля и пое курс към пристанището, където лежеше на котва „Лястовицата“.
— Разкажи ми всичко! — нареди той. Сара отиде при него и сключи ръце около кръста му. — Как е разбрал Гай?
— Снощи пристигнал някакъв кораб.
— „Апостол“ — възкликна Том. — Трябваше да го очаквам. — Внимателно изслуша всички подробности и когато приключи, промърмори: — Дано даде Бог да стигнем навреме! — Погледна към пристанището пред тях и видя „Лястовицата“ да се полюшва кротко на котвеното си въже.
— Слава Богу! Още не са го превзели — каза разгорещено Том, но в същия миг и двамата забелязаха флотилията от десетина малки лодки, отделила се от каменния кей под крепостта и устремена през залива към техния кораб. Том заслони очи и се вгледа през една миля разстояние към първата лодка. Позна високата и слаба фигура, с перо на шапката, изправена на носа. Гай се е наточил като хрътка, усетила миризмата на лисица.
Лодката газеше дълбоко под тежестта на претъпкалите я въоръжени мъже. Останалите съдове бяха също така натоварени.
— Взел е поне сто от негодниците на султана — пресметна Том. — Не иска да поеме и най-малък риск.
Погледна към върха на мачтата и прецени силата и посоката на вятъра по усещането на бузата си. Вече бе плавал достатъчно дълго с фелуката, за да опознае всичките й слабости и да научи, как да изтръгне от нея всичко, на което е способна.
— Притегни я малко! — каза Том и Сара се хвърли към утлегара. Фелуката потръпна доволно под краката им.