Мусон
Шрифт:
— Радвам се на завръщането ви! Липсвахте ми, свети отче! — каза той. — Като няма с кого да се препирам, животът ми стана скучен.
— Скучен? — Ал Алама скри усмивката си. — Шейховете ми разправят друго. Шестнадесет врагове са нанизани вече на копието ти.
Дориан подръпна брада, чиито къдри се разбягаха под пръстите му, ярки като току-що излята мед.
— Отоманците са лесни за убиване — каза скромно той, но усмивката не слезе от устните му.
Все още си е така очарователен, както при първата ни среща на остров Дар ал Шейтан. Ал Алама разгледа лицето му: високо
— Защо ме доведе тук, стари татко? — попита Дориан и се наведе напред, за да го погледне в очите. — Ти нищо не правиш без причина.
Ал Алама се усмихна на свой ред и тихо попита в отговор:
— Знаеш ли чий е този гроб?
Дориан погледна към обезцветения купол и порутените стени.
— На някой свят мъж — отвърна той. Имаше много такива гробници. Някои пазеха пръснатите тук-там оазиси във вътрешността, други бяха накацали по насечените хълмове и скалисти вериги, покрай южното крайбрежие.
— Да — съгласи се Ал Алама. — Свят мъж.
— Не мога да прочета името — каза Дориан, защото повечето надписи по стената бяха изтрити от пясъчните бури. Все още личаха отделни цитати от Корана, а и някои други, които Дориан не можеше да определи — може би думи на самия погребан.
Ал Алама се изправи и започна да обикаля гробницата, като четеше все още личащите надписи. След малко и Дориан стана, за да се присъедини към него.
— Ето един цитат от светеца погребан тук. Може би ще те заинтересува. — Ал Алама посочи към горния край на стената.
Дориан разчете част от него с голяма мъка:
— Сирачето, което идва от морето — започна той и Ал Алама кимна окуражително, — с езика и короната на Пророка… — Дориан млъкна. — Не мога да го разчета по-нататък, много е разрушено.
— С езика и короната на Пророка, но с помръкнало сърце на езичник — помогна Ал Алама. Дориан приближи и впери поглед нагоре.
— Когато светлина изпълни това сърце, той ще събере пясъците на пустинята, които са разделени, а справедливият и благочестив негов баща ще седне върху слонски гръб.
Дориан се върна при Ал Алама.
— Какво е това? Не е от Корана. Като стих звучи приятно, но няма никакъв смисъл. Кои са езикът и короната на Пророка? Как може сираче да има баща? И какво общо има слонът?
— Пророкът е имал корона от червена коса, а езикът му естествено е бил арабски — свещения език. — Ал Алама се изправи. — В палатите на Мускат се пази трона на Оман, изваян от огромен слонски бивник. Тълкуването на останалата част от пророчеството оставям на тебе. Ако приложи думите към себе си, дори и такъв тъп ученик като Ал Салил, би трябвало да разгадае гатанката на Светия Темтем.
— Темтем! — възкликна Дориан. — Това ли е гробът на светията? — Вгледа се в ерозиралия надпис и този път името изпъкна като човешка фигура в тъмна мъгла. — Пророчеството! Тези думи дадоха ново русло на живота ми. — Изпита благоговение, но това чувство се смеси с гняв и негодувание срещу тия няколко загадъчни думи, изсечени толкова отдавна и едва четливи днес, заради които бе пропуснал толкова
Дориан остана там дълги часове. От време на време крачеше ядосан край стената, в търсене на нови късове познание. Четеше ги на глас, като подлагаше на изпитание по-скоро звученето, отколкото съдържанието им и се мъчеше да вникне в скрития им смисъл. Понякога клякаше, за да се вторачи в една-единствена дума или израз, а после бързаше назад към посочения от Ал Алама надпис.
— Ако аз съм сирачето, за което говориш, тогава много грешиш, старче. Аз никога няма да вляза в тия рамки. Аз съм християнин. Никога няма да приема исляма. — Той предизвикваше древния светия. — Никога няма да събера разделените пясъци на пустинята, каквото и да означава това.
— Господарю! — Гласът на Батула наруши мислите му и Дориан се изправи. — Корабите! — Копиеносецът посочи към скалите. — Влизат в залива.
Батула вдигна камилите и ги насочи към пътеката. Дориан се затича и бързо ги настигна, преди да са се спуснали по склона. Когато се изравни със собственото си животно, Дориан викна:
— Ибрисам! Свилени ветре! — При звука на гласа му, камилата извърна глава и погледна надолу с огромните си тъмни очи, украсени с два реда гъсти мигли. Приветства го с къс приглушен рев. Беше чистокръвно животно. Дориан се метна на седлото, разположено на седем стъпки от земята, с лек скок. Докосна шията с дългата ездитна палка и премести тежестта си по-напред в изработеното от най-фина кожа седло, окичено с великолепни орнаменти, пискюли и ленти, боядисани във всички оттенъци на червеното, жълтото и синьото. От него висяха плетени торби с бродирани сребърни звезди по тях.
Ибрисам отвърна на докосването и преместването на тялото с преминаване в елегантен и удобен за ездача ход, с който веднъж бе носил любимия си господар с десет мили за час, в продължение на осемнадесет часа без почивка, от устието на Уади Тауб, през страховитите равнини на Мудаил, осеяни с белите кости на изчезнали кервани, чак до възсолените води на оазиса Ма Шадид.
Камилата обичаше Дориан като вярно куче. След целодневен преход през опасните пясъци, тя не заспиваше в пустинната нощ, без той да легне до нея. Независимо колко жадна или гладна беше, видеше ли го, преставаше да пие или пасе, за да пъхне муцуна в него, в очакване на ласка и нежна дума.
Понесоха се към долината, като задминаха Батула, преди да стигнат дъното. Целият лагер беше с краката нагоре. Камили ревяха, хора крещяха и стреляха във въздуха, като се стичаха от всички посоки към брега. Ибрисам понесе Дориан през цялата дива процесия до златния пясък.
Когато принц Ал Малик стъпи на брега, Дориан пръв се втурна да го приветства. Лицето му бе открито. Коленичи пред принца, за да целуне ръба на дрехата му.
— Нека всичките Ви дни бъдат позлатени със слава, господарю. Дълго време погледът ми жадуваше да съзре вашия лик.