Мусон

Смит Уилбур

Дориан яздеше унесен от ритмичния ход на Ибрисам, а под тях, миля след миля, се стелеше суровата повърхност на пустинята. Тъмните хълмове наоколо имаха причудливи форми, изпълнени със сенки и тайнственост, а звездите и полумесецът на исляма осветяваха пътя им в нощта. Той гледаше нагоре в небето не само, за да се ориентира в нощта и назъбената пустош, а защото бе запленен от хипнотичното очарование на тия древни фигури светлина и техния неотвратим ход през небесата.

Неизвестно защо, именно в такива мигове Дориан чувстваше миналото си по-близко. Усещаше присъствието на Том. Толкова много звездни нощи бяха прекарали заедно, кацнали в такелажа на стария „Серафим“. Аболи, Големият Дениъл и Нед Тайлър го бяха научили да назовава звездите

и сега си ги шепнеше тихо. Толкова много от тях носеха арабски имена: Ал Нилам, Ал Нитак, Минтака, Саиф…

Докато яздеше в компанията на мъжа, станал негов баща, и на тия диви и свирепи като ястреби войни под собствената му команда, Дориан се замисли за древното пророчество на Свети Темтем, каквото го бе видял изписано на порутените стени на последното земно обиталище на стария мъдрец. Постепенно бе обзет от почти религиозно чувство за някаква неотменима съдба, която го очаква тук, под пустинното небе.

Спряха след полунощ, когато големият Скорпион легна ниско над скалистите хълмове. Един от шейховете на Саар дойде при принца, за да си вземе сбогом и повтори клетвата си.

— Отивам да вдигна моето племе — обърна се той към Ал Малик. — Преди да се напълни тая луна, ще Ви намеря при изворите на Ма Шадид с петстотин копия зад гърба си — обеща той.

Изчакаха камилата му да поеме бързо на изток и продължиха пътя си. Още два пъти спираха през тази нощ, за да се отделят от колоната други шейхове, получили благословията на принца и обещали, преди да изчезнат в пясъците, че ще се присъединят към него при изворите на Ма Шадид по пълнолуние.

Продължиха напред, докато откриха поле тучна захра 86 , поникнала на място, благословено преди много месеци от дъжда на гръмотевична буря. Спряха и пуснаха камилите да пасат, а хората започнаха да берат снопове от „цветето“, защото беше предпочитана от камилите храна. Натоварили сноповете върху животните, те продължиха пътя си, докато зората оцвети източния хоризонт в розово и оранжево.

86

Захра — вид пустинно растение.

И отново спряха, този път за стануване, накараха камилите да легнат и им дадоха набраната захра. После свариха кафе и опекоха тестени питки на огньове от суха камилска тор. След като се нахраниха, легнаха увити в робите си. Часовете на нетърпима жега, когато очертанията на скалите трептяха във въздуха като мираж, прекараха в сън. Дориан бе легнал в сянката на Ибрисам и звуците от оригванията му и търкането на зъбите, докато преживя храната, се носеха близки и успокояващи. Наспа се добре и стана привечер, когато въздухът захладя.

Докато колоната се надигаше и подготвяше за дългия нощен преход, Дориан изпрати малък патрул, под командата на Батула, напред, за да разузнае пътя. После възседна Ибрисам и се върна по стъпките им, за да се убеди, че не ги следят.

Така се живееше в тези сурова, враждебна земя, в която племената бяха постоянно във война или кръвна вражда, където набезите за отвличане на камили или жени бяха всекидневие, а мисълта за отмъщение обладаваше съзнанието на всеки мъж.

Дориан установи, че гърбът им е чист. Обърна, подкара Ибрисам в лек тръс и скоро настигна основната колона. След полунощ стигнаха горчивите извори на Гаил я Ямин. Там вече бе опънат малък лагер и хората излязоха от шатрите и наобиколиха камилата на принца с радостни възгласи и изстрели във въздуха.

Лагеруваха два дни под пръснатите финикови палми на Гаил я Ямин, където изворната вода беше толкова солена, че можеше да се пие само с камилско мляко. Хората се спускаха за нея дълбоко под земята, откъдето я вадеха в кожени ведра, за да напоят камилите. След дългия безводен преход, животните пиеха ненаситно. Ибрисам пи с прекъсвания и за няколко часа успя да излочи двадесет

и пет галона 87 .

Тук и последните шейхове от Саар се отделиха от колоната и се пръснаха в различни посоки, за да отидат при своите хора, като оставиха принца под закрилата само на малкия отряд на Дориан, който трябваше да го придружи през последния етап от пътуването, до изворите на Мухаид, за среща с шейховете от Ауамир.

87

Галон — мярка за обем равна на четири кварта или осем пинти.

Ездата през солените равнини преди хълмовете на Шийа им отне три денонощия. Дори под лунната светлина тези равнини белееха като сняг, а следите от стъпки на камилите оставаха като тъмни петна по блестящата повърхност. На третата сутрин видяха хълмовете далеч пред себе си, бледосиня ивица, озъбена като тигрова акула срещу зората. Стануваха в плитка уади 88 , където няколко бодливи дръвчета им предложиха известна закрила срещу слънчевите лъчи. Преди да си легне, Дориан се изкачи до брега на уади, за да разгледа далечните хълмове. Червените назъбени скали бяха вече ярко осветени от слънцето.

88

Уади — сухо водно корито.

Хълмовете на Шийа бележеха границата между Саар и Ауамир. Дориан насочи поглед към един връх с форма на крепостна кула. В Саар го наричаха Кулата на вещицата. Под него минаваше проходът, който щеше да ги изведе в териториите на Ауамир. Дориан се усмихна доволен, че е довел колоната през равната пустош точно пред прохода, после се изправи и тръгна надолу по брега на уади, за да намери сянка за дневния сън.

Вечерта на същия ден, когато колоната бе готова да продължи, Дориан тръгна, както обикновено, назад. На половин миля от лагера той се натъкна на следа от чужда камила. Дотолкова бе вече свикнал с живота в пустинята, че можеше да разпознае стъпките на всяко животно от своя отряд. Тази следа показваше, че непознатият ездач бе дошъл от запад и бе пресякъл пътя им. Дориан разчете следите и почти видя как мъжът слиза от камилата, за да проучи тяхната диря, как отново възсяда и я следва почти две мили, преди да се отклони и отиде зад малко голо възвишение, издигнато като гръб на слон над бялата като сол равнина. Там бе оставил камилата и бе изпълзял до билото на възвишението. Змиевидната следа ясно личеше.

Когато се изкачи по нея, Дориан видя дръвчетата, под които бяха прекарали деня. Разбра, че непознатият бе лежал известно време на това място, а после бе изтичал към камилата си. Направил бе широк полукръг около лагера и бе поел право към хълмовете на Шийа и Кулата на вещицата над прохода. Съгледвачът имаше поне осем часа преднина и вече сигурно бе стигнал прохода.

Изводите, които можеха да се направят от откритието, бяха злокобни. Новината за пристигането на Ал Малик и хората му в пустинята за среща с племенните водачи явно бе стигнала до халифа в Мускат и неговите отомански съюзници. Може би бяха изпратили отряд срещу тях и най-подходящото място за засада бе именно прохода при Кулата на вещицата.

Няколко минути бяха нужни на Дориан, за да обмисли следващия си ход. Метна се на седлото на Ибрисам и го поведе бегом. Понесоха се през бялата равнина и не след дълго колоната се показа пред тях, хвърлила тъмни сенки върху бялата повърхност. Ариергардът му викна да спре, а после разпознаха Ибрисам.

— Това е Ал Салил, за Бога!

— Къде е Батула? — викна Дориан, когато приближи достатъчно.

Копиеносецът му се втурна назад. Когато пристигна, махна шала и откри лице.

— Много бързате, господарю. Да не би да има някаква опасност?