Мусон
Шрифт:
— Сега спираме! Приготви се да скочиш бързо!
Кабестанът скърцаше на предната палуба при вдигане на котвата. Щом лопатите й се измъкнаха от дъното, „Лястовицата“ трепна и тръгна с кърмата напред. Сара вдигна поли и ги затъкна в пояса си, голите й крака останаха свободни и тя приклекна до релинга.
Том забеляза главата на Аболи над себе си. Щом корпусите се допряха и Том спусна платното, той скочи долу, като огромна черна пантера, хвърлила се от някой клон върху газела. Босите му стъпала тупнаха до Сара. Грабна я на ръце. Тя изписка от негодувание, но продължавайки устрема си, Аболи скочи обратно нагоре, хвана
Том грабна кожената чанта на Сара и прескочи тясната ивица вода, която разделяше двата корпуса. Изоставената фелука се залюля върху водната повърхност, а Том последва Аболи по стълбата. Докато прехвърляше крак през релинга, Нед Тайлър го приветства тържествено от руля:
— Добре дошъл на борда, капитане!
— Благодаря, мастър Тайлър! Не виждам никаква причина да се мотаем още тук. Вдигнете платна, ако обичате!
Пусна чантата на Сара на палубата и отиде на кърмата. Когато „Лястовицата“ се завъртя, джонката, с Гай на носа, беше само на двеста ярда, но корабът се отдалечи от нея с такава бързина, сякаш лодката бе на котва.
Гай бе отпуснал гола сабя и стоеше с унило приведени рамене. Лицето му бе изкривено в гримаса на отчаяние и омраза. Като видяха Том, арабите не можаха да се сдържат повече и откриха безреден огън с мускетите си, но Гай не ги и погледна. Цялото му внимание бе съсредоточено върху близнака.
Гледаха се втренчено, докато разстоянието помежду им бързо се увеличаваше. Сара застана до Том. Хванати за ръце, те наблюдаваха как лодката се смалява, докато престанаха да различават високата фигура на Гай. После корабът излезе от пристанището, зави и джонката изчезна от погледа им.
118.
Дориан Кортни се изправи. Беше паднал на колене в молитва към Бога на своите предци. Тръгна по ръба на скалата, после се наведе и вдигна едно камъче, което бе привлякло погледа му. Овлажни го с език и остави слънчевите лъчи да го огреят. Беше розов ахат с бледосини ивици, а отгоре имаше кристали с чистотата на диамант. Красиво камъче.
Надвеси се и го пусна да полети петстотин стъпки надолу. Камъчето се смали бързо и изчезна от погледа му, преди да стигне морската повърхност. Не остави след себе си нито плясък, нито пръски, нито каквато и да било следа. Изведнъж, за пръв път от седем години насам, той си спомни малката Ясмини, напуснала живота му по същия начин.
Вятърът издуваше робата зад гърба му, но той бе здраво стъпил с разкрачени крака и не се боеше от бездната пред себе си. От дясната му страна червената скала, извисена стръмно над морето, беше разсечена от тясна клисура. На самото й дъно, притиснати несигурно към брега, се виждаха палми и белите куполи на селцето Шир. Хората на Дориан бяха на стан, сред ниските бодливи акации и палмови дървета по-нагоре по долината. Синкавият дим от лагерните огньове се устремяваше право в небето, докато стигне вятъра над скалите, който го поемаше към страховитите хълмове и дюни на пустинята.
Дориан заслони очи и погледна към морето. Корабите бяха приближили. Четири великолепни джонки с извисени кърми и плетени платна, флотилията на принц Ал Малик. Появили се бяха още призори, но вятърът духаше срещу тях и те скъсяваха разстоянието до брега много бавно, като непрекъснато сменяха галса. Дориан присви очи, за да прецени
Дориан не можеше да си намери място от нетърпение. Толкова време бе изтекло откакто видя за последен път принца, своя осиновител. Извърна се с гръб към бездната и загледа назад към пътеката, която водеше до древната гробница. Тя стоеше на билото на този скалист нос с избледнял от столетните милувки на слънцето купол.
Ал Алама и шейховете на Саар бяха все още потънали в молитва, прострели килимчета в сянката на гробницата, обърнати към свещения град, разположен на север отвъд стотици мили нажежена пустиня. Дориан забави крачка, за да не смути религиозното им рвение.
В Саар не знаеха, че не е мюсюлманин. По настояване на принца, той скриваше това обстоятелство през цялото време, откакто живееше сред местните хора. Известно му бе, че не биха го приели с такава готовност, ако подозираха, че е неверник. Смятаха, че е поел обет да не се моли в присъствието на други вярващи, а да се обръща към Бога в усамотение. Всякога, в часа за молитва, той напускаше останалите и се отправяше в пустинята.
Останал сам, Дориан се молеше на Бога на предците си, коленичил в пясъчната пустош, но с времето, устните му все по-трудно намираха верните думи, а молитвите ставаха все по-повърхностни. Постепенно го завладяваше странното усещане, че е изоставен от собствения си Бог. Губеше вярата на своето детство и се чувстваше объркан и обезсърчен. Спря на билото на хълма и загледа коленичилите и проснати по очи мъже. Не за пръв път завиждаше за непоклатимата им вяра. Изчака да свършат молитвите и започна да се спуска надолу. Повечето мъже бяха слезли по каменистата пътечка към селото. Скоро край гробницата останаха само двама.
Батула, неговият копиеносец, бе клекнал с неизчерпаемо търпение в сянката на легналите до него две камили. Бронзовият боен щит беше вързан към седлото на ездитната камила на Дориан, а в кожен калъф беше пъхнат мускет. Върхът на дългото му копие блестеше под слънчевите лъчи, а от него се полюляваше зелен пискюл. С това се изчерпваше цялото снаряжение на пустинния воин.
Ал Алама също го очакваше, седнал на завет върху голата червена скала. Дориан тръгна по пътечката натам. В брадата на моллата се бяха появили първите сиви нишки, но кожата му си оставаше опъната и въпреки многомесечната езда из пустинята и намалените дажби, не беше отслабнал. Гледаше с наклонена глава приближаването на Ал Салил, Изтегления меч.
Ал Салил бе израсъл, а под дългите развети роби се криеше жилесто и кораво тяло с изпита и калена от пустинята плът. Приближаваше с еластична походка, като на бягаща камила, а в осанката на раменете и забулената глава имаше нещо властно и подчиняващо.
— Името му е добре избрано — каза си Ал Алама. Когато приближи съвсем, той го покани с жест и младият мъж седна до него на скалата. Краката му се сгънаха отдолу, седеше с грациозната непринуденост на роден в Саар, а кривата сабя в ножница от кожа и злато почиваше в скута му. Виждаха се само очите: останалата част от лицето му беше скрита зад омотания край на чалмата. Очите бяха пронизващи, зелени и светли, и въпреки пясъка и ярката светлина на пустинния ден, не бяха налети с кръв. Дориан бавно разви плата от лицето си и се усмихна на моллата.