Мусон

Смит Уилбур

Хал не направи опит да ги усмирява. Солта измъчваше телата им. Някои имаха гнойни рани под мишниците и в слабините. Облекчение бе да се измият. Заповяда да напълнят празните бъчви. Хората помъкнаха кофи сладка прясна вода и до вечерта всички бъчви бяха напълнени догоре.

Дъждът не спря цял ден, също и на следващия и когато на третия слънцето най-после се показа над водната пустош и освети облачния хоризонт, „Йомен“ не се виждащи никакъв. Хал прати Дориан и Том на мачтата — доказано бе, че младежкото им зрение е най-острото на борда. Макар да останаха горе почти целия ден, не можаха да открият и следа от платната на „Йомен“ на хоризонта.

— Няма

да го видим, преди да хвърлим котва при Добра Надежда — предрече Нед Тайлър и Хал вътрешно се съгласи с него. Вероятността двата кораба да се съберат отново в безкрайната и ветровита водна шир, бе нищожна. Това не обезпокои особено много Хал — точно такива възможности бяха предвидили с Андерсън. Имаха уговорена среща при Тейбъл бей. Оттук нататък всеки кораб щеше да се движи самостоятелно.

На петдесет и втория ден от напускането на Плимут, Хал нареди да се промени курса ляво на борд. Според неговите изчисления, намираха се на по-малко от хиляда мили от бреговете на Южна Америка. С помощта на бакстафа, навигационните таблици и изчислената дължина, можеше да определи положението на кораба с точност до двадесет мили. Изчисляването на географската дължина обаче, не бе научно точно, а повече приличаше на някакъв култов ритуал. То се извършваше въз основа на всекидневните отметки върху траверсната дъска и цял куп екстраполации на курса и изминатото разстояние.

Хал напълно съзнаваше, че спокойно може да се намира на няколкостотин мили встрани от изчисленото си местоположение. За да излезе при Добра Надежда, трябваше да плава по направление на постоянния вятър, докато стигне тридесет и два градуса южна ширина, а оттам да поеме на изток, докато види плоската шапка на африканския континент. Това щеше да бъде най-бавният и отегчителен етап от плаването: с вятър, духащ почти в лицата им, курсът трябваше да се коригира на всеки няколко часа.

За да не отминат Добра Надежда, като навлязат дълбоко в Индийския океан, трябваше да следват курс, който да ги отведе на няколко левги северно от носа. Винаги съществуваше опасността да стигнат брега нощем или в някоя от характерните за района гъсти мъгли — не един голям кораб бе намирал мокрия си гроб край този коварен бряг. Хал беше доволен, че когато му дойде времето, ще може да изпрати Том и Дориан на мачтата.

Хал помисли със задоволство и за напредъка, който отбелязваха в овладяването на арабски език. Гай се отказа от тия уроци с довода, че в Бомбай арабски почти не се говори, но Дориан и Том клякаха до предната надстройка с Алф Уилсън, всеки ден по един час и бъбреха като папагали. Когато Хал реши да ги изпита, установи че и двамата могат да водят самостоятелен разговор. Тези знания щяха да им бъдат от голяма полза, когато стигнат бреговете на треската. Винаги е добре да говориш езика на врага, помисли си Хал.

Не бяха видели друг кораб освен „Йомен“, откак напуснаха Ушант, но океанът не беше пустинен: чудесни и необикновени гледки радваха погледите на Том и Дориан, докато бяха на наблюдателния пост високо над палубата.

Един ден над огромната водна шир се появи албатрос. Той описваше кръгове над кораба, като се издигаше или спускаше по въздушното течение и слизаше ниско над белите гребени на вълните. Така той придружаваше кораба дни наред. Никое от двете момчета не бе виждало дотогава птица с такива размери. Понякога той се носеше съвсем близо до подобното на варел убежище, възползвал се от тягата на главното платно, за да се държи във въздуха, без да маха криле, а само нежно потрепвайки

с крайчетата на перата. Дориан беше особено впечатлен от това същество, чиито разперени криле покриваха два или три пъти дължината на неговите разтворени ръце.

— Молимок! — викна той името, дадено му от моряците. То означаваше „Глупава чайка“ и бе спечелено от доверчивото му и крайно непредпазливо поведение на сушата. Дориан бе измолил остатъци от храна от готвача и сега ги хвърляше на описващата кръгове птица. Албатросът бързо се привърза към Дориан и идваше при неговото изсвирване или вик. Висеше във въздуха съвсем близо и изкусно улавяше хвърляните му залци.

На третия ден, докато Том го държеше за пояса, за да не се изтърси долу, Дориан протегна колкото можа късче тлъсто осолено месо. Молимок погледна с мъдрите си древни очи, протегна шия и леко пое гощавката с кривия си огромен клюн, с който без усилие можеше да отхапе някой пръст на момчето.

Дориан изсвири и запляска победоносно с ръце, а трите момичета, които наблюдаваха ухажването от палубата, завикаха възторжено отдолу. Когато се спуснаха след края на смяната, Керълайн целуна Дориан пред очите на офицерите на юта и всички вахтени.

— Момичетата са такива лигли! — съобщи Дориан на Том, когато останаха сами на оръдейната палуба и много сполучливо имитира целувката.

През следващите няколко дни Молимок се опитоми още и стана по-доверчив към Дориан.

— Мислиш ли, че ме обича, а Том? Искам да си го задържа завинаги.

Но на осмата утрин, когато се качиха на мачтата, той бе изчезнал. Макар Дориан да свирка и вика цял ден, птицата си бе отишла и при залез-слънце момчето се разхлипа.

— Какво си бебе! — каза Том и го прегърна, докато се успокои.

В деня след изчезването на Молимок, Том зае обичайното си място в каютата на мастър Уолш. Както обикновено, момичетата закъсняха и Том устоя на изкушението да погледне към Керълайн. Още кипеше от негодувание заради начина, по който се бе отнесла с него. Сара Бийти, която го боготвореше и непрекъснато му правеше разни подаръци, днес бе донесла изрязано от хартия цвете за отбелязване на страницата. Връчи му го пред погледите на всички в каютата. Том цял се изчерви от унижение, докато произнасяше недодялано някакви благодарствени слова. Брат му го срита в пищяла под масата и посегна за книгите и плочата си.

Когато погледна плочата, видя че някой е, изтрил алгебричното уравнение, с което се бе сражавал предния ден. Тъкмо се готвеше да обвини Дориан, когато забеляза че злодеят бе заместил разхвърляните му драсканици с един изписан с умела ръка ред: „Довечера по същото време.“

Том се вторачи в него. Почеркът не можеше да се сбърка. Макар все още да мразеше Керълайн до дъното на душата си, почеркът й би разпознал навсякъде и по всяко време. Изведнъж усети, че Гай наднича през рамото му и се опитва да прочете написаното. Том обърна плочата, за да не му позволи и замаза буквите с палец, докато станаха нечетливи.

Не можеше да се сдържи, да не погледне към Керълайн. Както обикновено, тя се правеше, че не си дава сметка за присъствието му, потънала в дадената й от мастър Уолш книжка с поезия, но изглежда усети погледа върху себе си, защото ухото, под черните къдри откъм страната на Том, порозовя. Това бе толкова необикновено явление, че Том мигом забрави омразата си и загледа очарован.

— Томас, реши ли задачата, която ти дадох вчера?

Уолш го вдигна и Том започна виновно:

— Да, искам да кажа… не… всъщност… почти…