Мусон
Шрифт:
След това дълго лежаха един до друг, потта изстиваше по кожата им, дишането им се успокояваше бавно и най-накрая можеха отново да разговарят.
— Късно е. Агнес и Сара скоро ще се събудят. Трябва да тръгвам — прошепна Керълайн и посегна към нощницата си.
— Ще дойдеш ли пак? — попита я той.
— Може би. — Навлече нощницата и я завърза.
— Утре? — настоя той.
— Може би — повтори тя като скочи от раклата и отиде до вратата. Ослуша се, открехна я и надникна през процепа. Отвори още малко, колкото да се промъкне и изчезна.
23.
Малко
И ето че един ден обедните измервания с бакстафа показаха, че корабът е изминал целия път на юг и е достигнал тридесет и два градуса южна ширина. Хал отново промени курса за последния етап към Добра Надежда.
Облекчаваща бе мисълта, че краят на тази част от плаването наближава и скоро ще видят земя. Предния ден доктор Рейнолдс бе съобщил за първите два случая на скорбут сред екипажа. Тази мистериозна болест бе проклятието на всеки капитан за далечно плаване. Минеше ли шестата седмица в открито море, отвратителното заболяване започваше да тръшка хората един след друг без видима причина или предупреждение. Никой не можеше да обясни причините за тая епидемия, нито пък вълшебният начин, по който изчезваше и жертвите оздравяваха, веднъж стъпили на брега.
— Нека стане по-скоро, Господи! — молеше се Хал и гледаше към пустия източен хоризонт.
Сега, вече близо до сушата, започнаха да забелязват стада делфини. Те плуваха редом с носа на кораба, гмуркаха се под кила му и се показваха от другата страна, извили черни гърбове над водната повърхност, скачаха високо с мощен удар на опашния плавник и гледаха мъжете по вантите със светли очи и застинали усмивки.
Това бе морето на големите китове. В някои дни, накъдето и да погледнеха от мачтата, виждаха белите им фонтани да се пръскат от вятъра. Някои бяха по-дълги от „Серафим“ и минаваха така близо, че момчетата виждаха рачетата и други представители на морския свят, облепили туловищата им, сякаш не бяха живи същества, а скали.
— Всеки от тях носи по двадесет тона мазнини — каза на Том Големият Дениъл, както се бяха облегнали на бушприта и наблюдаваха един левиатан 40 да се издига от глъбините на кабелт пред тях и да насочва към небето огромния си раздвоен заден плавник.
— Опашката му е широка колкото бизанреята 41 ни — удиви се Том.
— Казват, че били най-големите същества на земята — кимна Дениъл. — При десет лири за тон мазнина, по-добре е да преследваме китове, а не пирати.
40
Левиатан — библейско морско чудовище, останало от Сътворението, което не бива да се буди, за да не погълне слънцето.
41
Бизанрея —
— Как е възможно да се убие нещо толкова голямо? — учуди се Том. — То е все едно да убиеш планина.
— Опасен занаят е, но има хора, които го владеят. Холандците са големи китобойци.
— Бих искал да опитам — каза Том. — Бих искал да стана велик ловец.
Големият Дениъл посочи по направление на бушприта, който се надигаше и спускаше срещу хоризонта.
— Там, където отиваме, има какво да се лови, момче. Тази земя гъмжи от дивеч. Има слонове с бивни по-дълги от тебе. Ще можеш да осъществиш мечтата си.
Нетърпението на Том нарастваше с всеки изминал ден. След онова измерване, той бе придружил баща си в каютата, за да види как ще отбележи местоположението на кораба. Линията на придвижването им все повече доближаваше оформената като конска глава огромна суша.
Дните на Том бяха така препълнени с работа и напрежение, че би трябвало привечер да е капнал от умора. В повечето случаи успяваше да поспи няколко часа преди полунощ, но в края на първа вахта винаги се събуждаше и изпълзяваше от сламеника.
Вече не му се налагаше да моли и увещава. Керълайн идваше всяка вечер в погреба с готовност. Том откри, че е отгледал дива котка. Забравила притеснения и срам, тя бе станала равна с него по въображение и страст. Даваше израз на чувствата си с глас и прояви на жестокост. Том често отнасяше спомен от срещата им: следи от дълги нокти по гърба или ухапана и подута устна.
Ставаше непредпазлив в бързината да стигне до погреба и на няколко пъти се случиха опасни сблъсъци. Веднъж докато минаваше пред каютата на мастър Бийти, вратата внезапно се отвори и там се появи съпругата му. Том едва успя да смъкне шапка над очите си и докато се промъкваше, да изграчи с променен глас:
— Седем удара в първа вахта, всичко е спокойно.
Той бе достатъчно висок на ръст, а осветлението в коридора бе слабо.
— Благодаря, добри човече — отвърна мисис Бийти, така шашната, че са я видели по нощница, че се шмугна обратно в каютата, сякаш бе виновна.
На няколко пъти усети, че го следят, докато се промъква по оръдейната палуба и слиза долу. Един път беше сигурен, че чува стъпки зад гърба си по стълбата, но когато се обърна, не видя никого. Друг път, тъкмо тръгваше от долната палуба да се прибира в малките часове на нощта, в края на втората вахта, когато откъм юта се разнесе тропот на тежки моряшки ботуши. Едва успя да скочи обратно, когато пред вратата на баща му застана Нед Тайлър. Скрит в сянката, Том видя, как Нед чука, а отвътре се донесе гласът на баща му:
— Какво има?
— Нед Тайлър, капитане. Вятърът се усилва. Може да загубим някоя мачта, ако продължим така. Моля за разрешение да съберем допълнителните платна, а главните да намалим с по един риф.
— След малко съм горе, Нед — отвърна капитанът. Почти веднага Хал излетя от каютата, навличайки в движение ветроупорната си наметка и мина едва на няколко фута от мястото, където се криеше Том.
Стигна сламеника си точно в мига, когато се чу боцманската свирка и гласът на Големия Дениъл разцепи тъмнината: