Мусон
Шрифт:
— Всички на вантите за събиране на платната!
Том трябваше да се преструва, че търка сънено очи, преди да се присъедини към мъжете, втурнали се във ветровитата нощ.
В природата му беше да не се стряска от тия епизоди и дори по някакъв извратен начин, те го възбуждаха допълнително. В походката му се появи някакво предизвикателство, като у младо петле, което накара Аболи да промълви с усмивка:
— Бащичко!
Една сутрин, Том се спускаше от мачтите с останалите, след като бяха работили по платната. Изведнъж, без друга видима причина освен въодушевление и желание да се покаже, той се изправи в
Всичко живо на борда замръзна от ужас при вида на това самоубийствено изпълнение. На четиридесет стъпки над палубата, той танцуваше сложил една ръка на хълбока, а другата извил високо над главата си. После се хвърли върху вантите и се плъзна на ръце до палубата. Умът му бе стигнал, да провери първо дали баща му не е на палубата, но до вечерта той без друго научи за тази му лудория и прати да го извикат.
— Защо трябваше да правиш нещо толкова глупаво и безотговорно? — попита го той.
— Защото Джон Тъдуел ми каза, че не съм смел — отвърна Том, сякаш това бе най-естественото обяснение на света.
И сигурно е било така, помисли си Хал, докато гледаше сина си в лицето. За своя изненада установи, че има пред себе си мъж, а не дете. За кратките месеци на пътуването, Том бе закоравял и заякнал до степен, да не може да се познае. Тялото му заякна от труд, раменете му се наляха от постоянното катерене по вантите и работа с платната в бурно време, ръцете му бяха станали по-силни от всекидневните занимания с Аболи по фехтовка, а сам той балансираше като котка на всяко място по разлюляния от южните вълни кораб.
Но имаше и още нещо, което не можеше ясно да определи. Знаеше, че Том винаги бе надраствал възрастта си и макар да правеше опити да го ограничава, всъщност никога не бе желал да укротява смелия му и авантюристичен дух. Но сега усещаше, че е станало нещо, което той е пропуснал. Срещу него стоеше пълноценен мъж, който го гледаше като равен.
— Добре — каза най-накрая той, — показал си на Джон Тъдуел, че греши, нали? Следователно, няма нужда отново да танцуваш по реята.
— Няма нужда, татко — с готовност се съгласи Том. — Освен ако някой друг ми каже, че ме е страх да го сторя. — Усмивката му беше така заразителна, че Хал усети как собствената му уста започва да разтегля очертанията си.
— Я, да се махаш оттука! — бутна го той към вратата на каютата. — Не се излиза наглава с дивак.
24.
Гай седеше на обикновеното си място до Керълайн в каютата на мастър Уолш. Лицето му бе бледо и той почти не проговори цяла сутрин, а на въпросите на учителя отвръщаше с да и не. Забил бе поглед в книгата, без да поглежда нито Керълайн, нито Том, дори когато четяха на глас посочените от мастър Уолш пасажи.
Най-накрая Керълайн долови странното му настроение и му прошепна:
— Не се ли чувстваш добре, Гай? Да не те е хванала пак морската болест?
Гай не можеше да я погледне в очите.
— Много съм си добре — отвърна той. — Няма защо да се грижиш за мен. — И изведнъж викна високо: — Никога вече!
Откак подписа молбата си за постъпване в бомбайската кантора на Компанията, Гай се чувстваше сигурен за бъдещето си и започна да гради един фантастичен свят. С връзките на баща му и под покровителството на мастър Бийти, той
Когато се опита да мисли за лошите неща, които бе открил, мисълта му отскочи като див жребец. Ръцете му се разтрепериха и той усети, как в главата му нахлува кръв. Не би могъл да понесе и секунда повече в тясната каюта, в присъствието на тия двамата, които мразеше повече отколкото мислеше, че е възможно да се мрази. Изправи се рязко.
— Мастър Уолш, моля за извинение! Чувствам се замаян. Трябва да изляза на открито. На чист въздух… — Без да дочака позволение, той се препъна към вратата и изтича по стълбите. Бързо отиде при носа и се вкопчи в едно въже, като изложи лице на вятъра. Мъката му бе бездънна, а предстоящият живот се бе проснал пред него като безкрайна пустиня.
— Искам да умра — каза на глас и погледна през борда. Водата беше зелена и прекрасна. Толкова спокоен би бил там долу. Стъпи върху котвената верига и забалансира върху й, хванал вантите с една ръка. — Толкова е лесно — каза си той. — Толкова бързо и лесно. — Започна да се изнася навън, над бушуващата, разпенена вода.
Могъща длан обхвана свободната му китка и той за миг загуби равновесие.
— Нищо не си забравил долу, Мбили — изръмжа Аболи. — Пък и никога не си обичал да плуваш.
— Пусни ме! — отвърна горчиво Гай. — Защо винаги се месиш, Аболи? Просто искам да умра.
— Това ти желание ще се осъществи. То е единственото сигурно нещо на тая земя — увери го Аболи. — Но не днес. — Името, с което го нарече, му бе дал при рождението и означаваше „втори по ред“ на езика на гората. Той леко увеличи натиска върху ръката му.
Гай направи безуспешен опит да се противопостави на тази страховита сила.
— Пусни ме, Аболи, моля те!
— Хората те гледат — тихо отвърна той. — Гай се озърна и забеляза, че неколцина от палубата са спрели приказките и с любопитство наблюдават пантомимата. — Не ни прави за смях с баща ти с тия глупости!
Гай капитулира и скочи тромаво на палубата. Аболи пусна китката му.
— Дай да поговорим! — предложи той.
— Не искам да говоря нито с теб, нито с когото и да било.
— Тогава ще мълчим двамата — съгласи се Аболи и го отведе към подветрения борд. Седнаха до него, защитени от вятъра и погледа на останалите. Аболи беше спокоен и мълчалив като планина. Минаха дълги минути, после Гай избухна:
— Обичам я толкова много, Аболи! Сякаш раздира вътрешностите ми с нокти.
Така значи, помисли си тъжно Аболи. Открил е най-после истината. Клебе не бе човек, който си замита следите. Търчи подир кобилката, като съборил оградата жребец. Цяло чудо е, че на Мбили му трябваше толкова време, за да разбере истината.