Музей на страха
Шрифт:
— Опитах да се свържа със Смитбак по клетъчния му телефон — каза Нора. — Не отговаря.
Пендъргаст не коментира.
— Наистина ли смятате, че Ленг е още жив?
— Знам го със сигурност.
Нора замълча за миг. Но трябваше да попита:
— Смятате ли… смятате ли, че е заловил Смитбак?
Пендъргаст не отговори веднага.
— В квитанцията, която Смитбак е попълнил при наемането на колата, пише, че възнамерявал да я върне до пет часа следобед.
До пет следобед… Нора усети как я обзема тревога, паника. Смитбак вече бе закъснял
— Ако е паркирал близо до къщата на Ленг, може би ще успеем да го намерим. — Пендъргаст се наведе напред, отвори прозорчето, което изолираше задната част на колата. — Проктър, като наближим 131-а улица, ще търсим сребрист форд таурус, с нюйоркски регистрационен номер ELI–7734, с обозначения, че е кола под наем.
Затвори прозорчето и се облегна назад. В колата, която летеше по „Кътидръл паркуей“ към реката, отново се възцари тишина.
— Щяхме да узнаем адреса на Ленг до четирийсет и осем часа — рече той, като че си говореше сам. — Бяхме много близо до успеха. Нужно бе само малко повече внимание, малко повече методичност. А сега не разполагаме с четирийсет и осем часа.
— Ас колко?
— Боя се, че с николко — отвърна тихо Пендъргаст.
Втора глава
Къстър гледаше как Бризбейн отключва вратата на кабинета си, как я отваря, а след това се отдръпва неприязнено встрани, за да му направи път да влезе. Докато пристъпваше през прага, Къстър усети как възвръщащото се самочувствие придава тежест на походката му. Нямаше нужда да се бърза; вече не. Обърна се и се огледа — много чисто и модерно, сума никел и стъкло. Два големи прозореца гледаха към Сентръл парк и отвъд — към блещукащата стена от светлини, която представляваше Пето авеню. Погледът му се спря върху писалището, което доминираше в средата на стаята. Старинна мастилница, сребърен часовник, скъпи дреболии. И стъклена кутия, пълна със скъпоценни камъни. Скъпичко, бая скъпичко.
— Хубав кабинет — рече той.
Бризбейн пренебрегна забележката, окачи смокинга си на облегалката на стола и седна зад писалището.
— Не разполагам с много време — каза с агресивна нотка в гласа си. — Часът е единайсет. Очаквам от вас да кажете каквото имате за казване и хората ви да напуснат района, докато не стигнем до взаимно приемливо решение какво да се предприеме.
— Разбира се, разбира се.
Къстър продължи да крачи из кабинета, тук ще вземе попивателна преса, там ще се загледа възхитен в някоя картина. Виждаше, че раздразнението на Бризбейн нараства. Така. Нека се поопържи в собствената си лой. В крайна сметка можеше и да изтърве нещо.
— Да започваме, капитане — Бризбейн с пресилен жест му даде знак да седне.
Но също тъй преднамерено Къстър продължи да обикаля кабинета. Ако се изключат дреболиите, кутията със скъпоценни камъни и картините по стените, кабинетът изглеждаше доста пуст. Е, едната стена бе заета с лавици и с врата към килер.
— Господин Бризбейн, доколкото разбрах, сте главен юрист на музея?
— Точно
— Доста важен пост.
— Така е, наистина.
Къстър отиде до лавиците и се вгледа в перлена автоматична писалка, изложена на една от тях.
— Разбирам какви чувства ви вълнуват след нашето нахлуване тук, господин Бризбейн.
— Това е насърчително.
— До известна степен смятате това място за свое. Искате да защитите музея.
— Така е.
Къстър кимна, а погледът му се плъзна по лавицата към старинна китайска кутия за енфие, инкрустирана със скъпоценни камъни. Взе я.
— На, вас, разбира се, никак не ви се нрави тук да нахлуе глутница полицаи.
— Честно казано, така е. Вече ви го заявих на няколко пъти. Това е много ценна кутия за енфие, капитане.
Къстър я остави на мястото й и взе нещо друго.
— Предполагам, че всичко това ви се отразява зле. Първо, откритието на онези скелети, оставени от серийния убиец от деветнайсети век. А сега пък — онова писмо, намерено в архивите на музея. Много неприятно.
— Враждебният тон на публикациите може лесно да навреди на музея.
— А после пък онази уредничка…
— Нора Кели.
Къстър усети нещо ново в тона на Бризбейн — неприязън, неодобрение, а може би и някаква обида.
— Същата, която намери скелетите и скритото писмо, нали така? На вас не ви се е понравило, че работи по случая. Безпокоели сте се от враждебни публикации, нали?
— Смятах, че трябва да се занимава със собствените си изследвания. За които й се плаща заплата.
— Не искахте тя да сътрудничи на полицията?
— Напротив, желаех да помогне с каквото може на полицията. Просто не исках да пренебрегва задълженията си в музея.
Къстър кимна умно.
— Разбира се. А после я гонили из архива, едва не я убили. „Хирурга“.
Отиде до най-близката лавица с книги. Единствените книги върху нея бяха половин дузина юридически томове. Дори подвързиите им успяваха да създадат впечатлението за абсолютна тъпота. Почука с пръст един от томовете по гръбчето.
— Вие юрист ли сте?
— Главен юрист обикновено означава юрист.
Думите му отекнаха без никакво видимо трепване у Къстър.
— Разбирам. Отдавна ли работите тук?
— Малко повече от две години.
— Харесва ли ви?
— Интересно е да се работи тук. А сега, вижте какво, мислех си, че си говорим за вашите хора там, в музея.
— Скоро и това ще стане — обърна се Къстър. — Често ли посещавате архива?
— Не много. Напоследък — по-често, разбира се, след това развитие на събитията.
— Ясно. Интересно място е този архив, а? — Обърна се, за да види реакцията на Бризбейн на тази реплика. Очите. Наблюдавай очите му.
— Мисля, че някои го смятат за интересно.
— Но не и вие.
— Кашоните с документи и плесенясалите експонати не ме интересуват.
— Но сте ходили там… нека проверя — Къстър отвори бележника си за справка, — най-малко осем пъти през последните десет дни.