Музей на страха

Чайлд Линкълн

Нора се усмихна на себе си. Каква двойка ахмаци! Смитбак би се позабавлявал с тях.

Усмивката й се стопи, като се сети за Смитбак. Вече бе сигурна какво бе сторил. Смитбак бе отишъл в дома на Ленг. Може би бе чувал за теорията на Пендъргаст — че Ленг е още жив и че обитава старата си къща. Може би бе измъкнал това от О’Шонеси. Смитбак можеше да накара и ням човек да проговори.

Освен това го биваше в разследванията. Познаваше архива на музея. Докато тя и Пендъргаст се занимаваха с актовете за собственост, той бе отишъл в музея и бе уцелил в десетката. И тъй като го познаваше добре, тя бе сигурна,

че бе хукнал направо към къщата на Ленг Ето защо е наел кола и е отишъл на „Ривърсайд драйв“. Само да провери дали къщата е там. Но Смитбак никога няма да се ограничи до една проста проверка. Глупак, проклет глупак…

Нора внимателно опита да набере номера на Смитбак на клетъчния си телефон, приглушавайки шума с чантичката си. Но телефонът й не работеше: заобиколена беше от няколко хиляди тона стомана и динозавърски кости, да не говорим за каменната грамада на музея над главата й. Това означаваше поне, че и радиостанциите на ченгетата ще бъдат също тъй безполезни. Ако планът й успееше, това щеше да се окаже от полза.

— Доктор Кели!

Гласовете вече идваха от лявата й страна, далеч от вратата.

Тя пропълзя между лавиците, напрегна очи да ги зърне, но не видя нищо друго, освен лъча на фенерче, който играеше по тъмните купчини от кости.

Не разполагаше с повече време — трябваше да излиза.

Заслуша се внимателно в стъпките на ченгетата. Чудесно — изглежда още бяха заедно. В общия си стремеж да я пипнат за яката, бяха направили глупостта единият да не остане да пази вратата.

— Добре! — извика тя. — Предавам се! Извинете, мисля, че просто си изгубих ума.

Дочу бързо разменени шепнешком реплики.

— Идваме! — извика О’Грейди. — Не мърдайте от мястото си!

Чу ги да се приближават, крачеха бързо, лъчът на фенерчето подскачаше. Като видя направлението му, тя хукна встрани към входа на хранилището колкото можеше по-безшумно и ниско приведена.

— Къде сте? — чу вик, доста по-слаб, на няколко прохода от нея. — Доктор Кели?

— Тук беше, О’Грейди.

— По дяволите, Финистър, много добре знаеш, че беше по-далеч…

В следващия миг Нора бе вече до вратата. Затръшна я и завъртя ключа в бравата. След още пет минути вече крачеше по „Мюзиъм драйв“.

Едва поемайки си дъх, тя извади клетъчния си телефон и отново набра номера.

Седма глава

„Сребристият призрак“ се плъзна безшумно и спря до бордюра на седемдесет и втора улица. Пендъргаст излезе и се спря за миг в сянката на сградата „Дакота“, дълбоко замислен. Колата работеше тихо на празни обороти.

Разговорът с пралелята му бе внушил непознатото за него чувство на страх. Ала този страх всъщност се бе зародил още в мига, в който бе научил за откритието на костницата под улица „Кетрин“.

Години наред той бе в състояние на безмълвно бдение, следеше в разработките на ФБР и Интерпол в търсене на определен modus operandi 12 . Искрено се надяваше той да не изплува на повърхността — ала винаги, някъде в дълбините на съзнанието си, се боеше, че това ще се случи.

— Добър вечер, господин Пендъргаст — каза охранителят и излезе от будката си,

когато той приближи. Държеше плик в ръката си, облечена в бяла ръкавица. При вида на плика страховете на Пендъргаст се засилиха безмерно.

12

начин на действие — лат. Б.пр.

— Благодаря ви, Джонсън — отвърна Пендъргаст, без да поеме пратката. — Дойде ли сержант О’Шонеси, както ви бях споменал?

— Не, сър. Не се е появявал цяла вечер.

Пендъргаст се замисли и последва дълга пауза.

— Ясно. Вие ли получихте писмото?

— Да, сър.

— Мога ли да попитам от кого го получихте?

— От един много мил, старомоден джентълмен, сър.

— С бомбе ли?

— Точно така, сър.

Пендъргаст погледна калиграфски изписания текст върху плика: За сър А. Кс. Пендъргаст, д.ф., сграда „Дакота“, лично и поверително.Пликът беше саморъчно направен от тежка, старинна хартия на резки — герипт, с неизрязани краища. Точно такава хартия някога е произвеждал фамилният доставчик на канцеларски материали на Пендъргастови. Макар че хартията бе пожълтяла от времето, написаното върху него бе скорошно.

Пендъргаст се обърна към охранителя:

— Джонсън, бих ли могъл да заема ръкавиците ви?

Вратарят бе твърде добре обучен, за да покаже каквато и да е изненада. Пендъргаст нахлузи ръкавиците, отиде под кръга светлина, хвърлян от будката, и строши печата на плика с опакото на ръката си. Много внимателно го разтвори. Вътре имаше само един лист хартия, сгънат на две. В гънката имаше някаква малка, сивкава нишка. За необученото око би могла да мине за парче от рибарска корда. Пендъргаст веднага го разпозна като нервно окончание, несъмнено от cauda equina,намираща се в основата на гръбначния мозък.

Върху сгънатия лист не беше написано нищо. Вдигна го към светлината, но нямаше нищо друго, дори и воден знак на хартията.

В този момент звънна клетъчният му телефон. Пендъргаст остави внимателно плика настрани, извади телефона от джоба на сакото си и го вдигна към ухото си.

— Да? — рече със спокоен, неутрален тон.

— Нора е. Слушайте, Смитбак е узнал къде живее Ленг.

— И?

— Мисля, че е отишъл там. Смятам, че е влязъл в къщата.

VIII. Издирване

Първа глава

Нора видя как „Сребристият призрак“ приближава към нея с опасна скорост, как си проправя път в трафика по „Сентръл парк уест“ с нелепо проблясващ „буркан“, поставен върху арматурното табло. Колата спря със свирене на гумите до нея и задната врата се отвори.

— Влизайте! — извика й Пендъргаст.

Тя се качи и внезапното ускорение залепи гърба й върху бялата кожа на седалката.

Пендъргаст бе спуснал облегалката помежду им. Гледаше право напред, по-мрачен Нора не беше го виждала. Сякаш не виждаше нищо, не забелязваше нищо, докато колата се носеше бясно на север, леко се люлееше, подскачаше на дупките и цепнатините в асфалта. Вдясно от Нора препускаше Сентръл парк, очертанията на дърветата бяха размити.