Натюрморт с гарвани

Чайлд Линкълн

Стъпка, втора и стените излязоха извън обсега на лъча на пендъргастовото фенерче. Въпреки шока и изтощението си, Кори впери изумена поглед в необичайното пространство, което се разкри част по част от фенерчето на агента. Беше изключително висока пещера от кървавочервен камък, толкова мокър и лъскав, че на места изглеждаше като полиран. Подът бе осеян с плитки локви. Близо до тавана на залата скалното лице бе нарушено от няколко хоризонтални цепнатини, през които действието на стичащата се вода бе изградило воали от калцит. Тези огромни бели завеси се

диплеха върху червения камък и придаваха на залата вида на богато украсена театрална галерия.

Единственият проблем бе, че нямаше изход в другия й край. И онова замаяно чувство на облекчение, което бе започнало да обхваща Кори, изведнъж се изгуби под нова вълна на страх.

— И сега накъде? — попита задъханият униформен мъж. — Знаех си аз. Този ваш пряк път ни изведе в задънена улица.

Пендъргаст отново се взря в картата.

— Намираме се на не повече от стотина метра от отворения за посещения район на Пещерите Краус. Но част от тях минават по оста Z.

— Оста Z ли? — възкликна мъжът. — Оста Z! За какво говорите?

— Нашият път минава ей оттам. — Пендъргаст посочи малък отвор с арка, който Кори не бе забелязала — на около тринайсет метра височина по една от каменните завеси. От него струеше воден поток, който се изливаше по огромните каменни маси и изчезваше в зееща цепнатина в основата на пещерата.

— И как ще стигнем дотам? — попита заядливо полицаят.

Пендъргаст го игнорира и продължи да оглежда стената с фенерчето си.

— Нали не очаквате да се катерим дотам, а? Без въже?

— Това е единственият ни избор.

— И вие наричате това избор? При тази зееща дупка на дъното? Едно подхлъзване, а ние сме…

Пендъргаст пак не му обърна внимание и се обърна към Кори:

— Как са китките и глезените ви?

Тя пое дълбоко дъх с потрепване.

— Ще се справя.

— Знам, че можете. Вие се качвате първа. Аз ще ви последвам и ще ви казвам какво да правите. Полицай Уийкс се качва трети.

— Защо аз да съм последен?

— Защото трябва да ни прикривате отдолу.

Уийкс се изплю настрани.

— Ясно.

Въпреки студения и влажен въздух, той се потеше: ручейчета прокарваха чисти следи върху покритото му с мръсотия лице.

Пендъргаст бързо се отправи към каменната стена, последван от Кори. Тя усети как сърцето й се разтуптя отново и се опита да не гледа стената над тях. Спряха на няколко метра от широката цепнатина на пода. Пръските от падащата вода образуваха завеса от фина мъгла, която покриваше и без това хлъзгавата скала. Без да й даде възможност да размисли, Пендъргаст я повдигна и освети с фенерчето първите опорни точки.

— Зад вас съм, госпожице Суонсън — прошепна той. — Не бързайте.

Кори се прилепи към скалата, опитваше се да потисне болката в ръцете и още по-голямото бреме на страха. За да стигнат до отвора горе, трябваше да се катерят по диагонала над зеещата цепнатина. Неравният варовик предлагаше достатъчно опорни точки за ръцете и краката, но скалата бе мокра и хлъзгава. Тя се опита да не

мисли за нищо, за нищо друго, освен да повдигне ръка, а после — крак, след това да се набере няколко сантиметра нагоре на мускули. От шума долу можеше да отсъди, че и двамата мъже вече бяха на стената и също се катереха. Пендъргаст й даваше указания, от време на време с ръка насочваше ходилото й към една или друга опорна точка. Беше повече плашещо, отколкото трудно — опорните точки за ръцете бяха почти като напречниците на стълба. Веднъж тя погледна надолу, видя темето на Уийкс и бездната, която сега се намираше точно под тях. Спря се и затвори очи, изпита главозамайващото чувство на световъртеж. И отново ръката на Пендъргаст я подкрепи, а спокойният му благ глас я окуражи да продължи, да гледа напред, а не надолу…

Единият крак, едната ръка, после другият крак, другата ръка. Кори бавно се изкачваше по скалата. Сега вече мракът зееше и над нея, и под нея, пронизван само от слабия лъч на фенерчето. Сърцето й туптеше още по-бързо, а ръцете и краката й започнаха да треперят от необичайното усилие при катеренето. И макар и да бе странно, колкото повече наближаваше ръба на прохода над себе си, толкова по-отчаяна се чувстваше. Вече не смееше да гледа нагоре и нямаше представа дали й оставаше да изкатери метър или десет метра.

— Там долу има нещо! — извика неочаквано Уийкс с пронизителния си глас. — Нещо се движи!

— Полицай Уийкс, закрепете се за скалата и осигурете прикритие — нареди Пендъргаст. След това се обърна към Кори: — Кори, остават само три метра. Представяй си, че се изкачваш по стълба.

Пренебрегнала болката, която пронизваше китките и глезените й, тя се улови за следващата опорна точка, намери къде да стъпи и се набра на мускули.

— Това е той! — чу вика на Уийкс. — О, Боже мой, той е тук!

— Използвайте оръжието си, полицай — рече спокойно Пендъргаст.

Кори отчаяно се улови за следващата опора, намери по-висока „стъпенка“ за крака си. Той се подхлъзна и сърцето й едва не спря от ужас, когато се люшна от стената. Ала Пендъргаст отново бе там, ръката му я подпря и я задържа, насочи крака й към по-добра опора. Тя сподави риданието си; а и бе толкова уплашена, че почти бе лишена от способността да мисли.

— Няма го — рече Уийкс с непроницаем тон. — Поне аз не мога да го видя.

— Още е там — отвърна Пендъргаст. — Катери се, Кори. Катери се.

Силно задъхана от болката и от усилията, Кори се набра отново нагоре. С периферното си зрение видя, че с малка маневра Пендъргаст се бе завъртял около една издатина, за да се обърне назад. С едната ръка държеше фенерчето, а с другата пистолета, чийто лазерен прицел обхождаше кухината под тях.

— Ето го! — извика Уийкс.

Кори чу оглушителния рев на пушката му, последван от втори.

— Много е бърз! — изпищя Уийкс. — Прекалено бърз е!