Натюрморт с гарвани
Шрифт:
Спря.
— Какво бе това? — попита с висок, треперещ глас.
Пендъргаст му отвърна, без да се обръща назад.
— Полицай Уийкс? Очаквам да следвате нарежданията ми.
— Но аз чух нещо…
Тънката бяла ръка на Пендъргаст се спря върху рамото му. Уийкс бе на път да каже още нещо, ала замълча, след като натискът на ръката се засили.
— Насам, полицай.
Гласът бе копринено нежен, ала Уийкс усети хладината му чак до костите си.
— Слушам, сър.
След като тръгнаха, той отново чу звука. Изглежда идеше отпред, измъчен, кънтящ звук, който отекваше из безкрайните кухини, и бе невъзможно да бъде идентифициран.
Преглътна протеста си и го последва.
Минаха през лабиринт от проходи, чиито ниски тавани бяха обсипани с блестящи кристали. Уийкс одраска главата си на острите им игли, изруга и се приведе още повече — не беше свикнал на това като, водач на кучета. Лъчът на Пендъргаст сновеше насам-натам, разкриваше гнезда на пещерни перли, скупчени в тебеширени израстъци. Звуците най-сетне затихнаха, чуваше се само лекият плясък от собствените им стъпки във водата.
Пендъргаст изведнъж спря, лъчът на фенерчето му се закова върху нещо. Уийкс погледна. Отпървом не разбра какво точно бе онова: подредени върху лавица от плосък камък неща, струпани около някакъв по-голям предмет в центъра. Изглеждаше като някакво светилище. Уийкс приближи още, след това очите му се разшириха от шока и отстъпи бързо назад. Беше старо плюшено мече с плесенясала козина. Беше поставено така, сякаш се молеше — със сбрани пред себе си ръце, а единственото мънистено око се блещеше от пълзящата плесен.
— Какво, по дяволите…? — започна Уийкс.
Лъчът се отмести към онова, на което мечето се молеше. На жълтеникавата светлина то изглеждаше като купчинка сребриста плесен. Уийкс видя как Пендъргаст се навежда и със златната си писалка отстранява плесента, за да разкрие под нея малък скелет.
— Rana amaritis — промърмори Пендъргаст.
— Какво?
— Рядък вид сляпа пещерна жаба. Ще забележите, че костите са счупени преди смъртта. Тази жаба е била размазана от нечий юмрук.
Уийкс преглътна.
— Вижте — реши да опита той за последен път, — лудост е да продължаваме да навлизаме навътре в пещерата. Трябва да се измъкнем, да повикаме помощ.
Пендъргаст обаче бе насочил вниманието си отново към предметите около мечето. Внимателно разкри още малки скелети и отчасти разложени телца на насекоми. След това се върна към мечето, избърса плесента и го огледа внимателно.
Самият Уийкс се озърна уплашено.
— Хайде, хайде.
Млъкна, щом агентът от ФБР изви глава към него. Светлите му очи гледаха някъде надалеч, фокусирани върху някаква вътрешна мисъл.
— Какво има? — прошепна Уийкс. — Какво означава това?
Пендъргаст върна мечето на мястото му и рече само:
— Хайде да вървим.
Сега вече агентът крачеше по-бързо, спираше само от време на време да погледне картата. Ромонът стана по-силен и почти непрекъснато цапаха по вода. Въздухът бе толкова хладен и влажен, че дъхът им оставяше следи. Уийкс се опитваше да не изостава, а същевременно гонеше от съзнанието си образа на видяното. Това бе лудост, накъде, по дяволите, вървяха? Първата му работа като се върнеше — акоизобщо се върнеше — щеше да бъде да подаде молба за отпуск по болест, защото щеше да е истински късмет, ако се отървеше само с посттравматичния стресов синдром…
Пендъргаст
— Какво е станало? — успя да попита в опит да потисне страха си.
Пендъргаст вдигна фенерчето си към тавана. В покрива на пещерата зееше черна дупка. След това отново насочи фенерчето към трупа.
— Можете ли да го идентифицирате, полицай?
— Раскович. Шефът на сигурността на Канзаския щатски университет.
Пендъргаст кимна и погледна отново към тясната дупка в тавана.
— Изглежда господин Раскович е паднал от доста високо — рече тихо той, сякаш на себе си.
Уийкс затвори очи.
— О, Господи.
Пендъргаст го побутна напред.
— Трябва да вървим.
Ала на Уийкс му бе дошло твърде много.
— Не мърдам повече и една крачка. А и вие, какво си мислите, че правите? — Паниката засилваше непрекъснато гласа му. — Кучето е мъртво, Раскович е мъртъв. Видяхте ги и двамата. Тук долу има чудовище. Какво повече искате? А азсъм онзи, който е още жив. Азсъм онзи, за когото трябва сега да се безпокоите. Аз съм…
Пендъргаст се обърна. И Уийкс спря декламацията си наполовина, неволно, ала мигновено, след като срещна презрителния поглед на агента от ФБР.
След миг Уийкс отклони очи.
— Както и да е, казвам само, че си губим времето. — Гласът му пропадна. — А и какво ви кара да мислите, че момичето е още живо?
Сякаш в отговор той чу далечния, изкривен, ала непогрешим звук. Някой викаше за помощ.
Седемдесета глава
Ларсен тичаше като обезумял. Браст го следваше, като се държеше за въжето, залиташе от стена към стена, но успяваше някак си да поддържа темпото. Минаха няколко минути, откакто писъците бяха престанали, ала Ларсен още ги чуваше в съзнанието си, те отново и отново го връхлитаха, като някакъв дяволски запис — последният писък на Коул, сподавен от звука на чупещи се кости. Онова, което бе сторило това — и което ги преследваше сега — не бе напълно човек. То наистина бе някакво чудовище.
Не можеше да бъде истина. Но той го бе видял. Видялго беше.
Не обръщаше внимание на това накъде вървеше, в кой тунел се намираше, дали бе на път към повърхността, или, обратно — все по-навътре в пещерата. Не му пукаше. Единственото, което го вълнуваше, бе да увеличи разстоянието между себе си и онова нещо.
Стигнаха до басейн, светъл, блещукащ в червено в очилата и Ларсен зацапа без колебание през него. Ледената вода достигна до голите му гърди, преди да излезе в плиткото. Браст го следваше сляпо и доколкото можеше. От другата страна на басейна таванът на пещерата бе съвсем нисък. Ларсен забави ход, размахваше пушката си и чупеше острите сталактити, които висяха пред лицето му. Таванът се сниши още и се чу гаден звук, последван от отчаяна ругатня на ударилия главата си Браст.