Натюрморт с гарвани
Шрифт:
— Защо?
— Доколкото разбрах, твърдял разни работи за Клането в Медисин Крийк. Мисля, че е време да научим повече за това.
— Бръши Джим твърди всякакви неща.
— Съмнявате ли се в него?
Кори се изсмя.
— Той и едно „здрасти“ не може да каже, без да излъже.
— Аз знам, че в крайна сметка лъжците казват повече истини, отколкото онези, които твърдят, че говорят истината.
— Как така?
— Защото истината е най-безопасната лъжа.
Кори подкара леко колата и поклати глава. Нямаше никакво съмнение вече: той бе странен, странен, странен.
Мястото на Бръши Джим се намираше встрани
Докато се спускаше по черния подходен път Кори даде майко повече газ и гремлинът потрепери, закашля се и изгасна. В първия момент цареше пълна тишина. След това вратата на къщата се отвори с трясък и в сянката на верандата се появи някакъв мъж. Когато излязоха от колата, той пристъпи на светло. Досущ като повечето жители на Медисин Крийк Кори правеше всичко възможно, за да избягва Бръши Джим, ала въпреки това й се стори, че изглеждаше така, както винаги бе изглеждал: купа светлочервена коса и брада, които поглъщаха цялото му лице, и не се виждаше нищо, освен две черни очи като мъниста, устни и част от чело. Беше обут в дебели дънки, високи, с шоколадов цвят обувки, със синя риза с изкуствени седефени копчета и бе нахлупил омачкана филцова каубойска шапка. На дебелия му врат висеше кожена вратовръзка с тюркоаз, достатъчно голям да строшиш с него черепа на муле, а възелът бе отчасти скрит от гъстата му брада. Беше доста над петдесетте, но с тази негова стърчаща във всички посоки коса изглеждаше с десетина години по-млад. Улови стълбчето и се взря с подозрение в тях.
Пендъргаст закрачи към верандата с развети пешове на сакото.
— Спрете там, където сте — извика Бръши Джим, — и обявете по каква работа сте. Веднага.
Кори преглътна с мъка. Ако имаше да се случи нещо лошо, то щеше да се случи сега.
Пендъргаст спря.
— Доколкото разбрах, вие сте господин Джеймс Дрейпър, праправнукът на Айзая Дрейпър?
След тези думи Бръши Джим леко се поизправи. Но недоверчивото му изражение не изчезна.
— И?
— Аз се казвам Пендъргаст. Интересувам се да науча повече за Клането в Медисин Крийк от 14 август 1865 година, от което единственият оцелял е бил вашият прапрадядо.
Споменаването на клането предизвика драстична промяна в изражението на Бръши Джим. Подозрителните огънчета в очите му донякъде се стопиха.
— А младата дама, ако е такава? Коя е тя?
— Госпожица Кори Суонсън — отвърна Пендъргаст.
Сега Джим се изправи още повече.
— Малката Кори? — рече изненадан. — Какво е станало с хубавата ти руса коса?
„Ядох твърде много патладжани“ — едва не отговори Кори. Ала Бръши Джим бе непредвидим, палеше от четвърт оборот и тя реши, че едно свиване на раменете бе най-безопасният отговор.
— Изглеждаш ужасно, Кори, цялата в черно. — Той постоя малко така, вгледан в двамата. След това кимна: — Е, можете да влизате.
Последваха го в задушните покои на къщата му. Имаше малко прозорци и това бе тъмна, пълна с
— Сядайте и вземете по една кола.
Бръши Джим отвори хладилника и той хвърли един добре дошъл квадрат светлина. Кори се покачи на един сгъваем стол, а Пендъргаст — след като набързо огледа стаята — седна на единственото свободно място от покрития с телешка кожа диван, незаето от броеве на „Аризонски магистрали“. Кори никога не бе влизала в тази къща и се огледа неуверено. Стените бяха окичени със стари пушки, бичи кожи, с дъски със забити острия на стрели, с реликви от Гражданската война, с плакети, показващи различни видове бодлива тел. Върху цяла лавица бяха подредени мухлясали стари книги, подпрени в края от неполирано вкаменено дърво. В единия ъгъл стоеше на пост цял препариран кон, с изтъняла и проядена от молците кожа. Подът бе покрит с мръсни дрехи, строшени седла, парчета кожа и най-различни други дреболии. Беше забележително: цялото място приличаше на прашен музей, посветен на реликвите на Дивия Запад. Кори бе очаквала да види паметни вещи от Виетнам: оръжия, емблеми, фотографии. Но нямаше нищо подобно, нито следа от войната, която, както твърдяха, бе променила завинаги Бръши Джим.
Бръши Джим подаде на Кори и Пендъргаст кутийки с кока-кола.
— И така, господин Пендъргаст, какво точно искате да знаете за клането?
Кори видя как Пендъргаст остави настрани кутийката си.
— Всичко.
— Е добре, всичко започнало през Гражданската война. — Бръши Джим отпусна масивното си тяло върху голям фотьойл и сръбна шумно от колата си. — Знаете всичко за „Кървавия Канзас“, нали, господин Пендъргаст, след като сте историк.
— Не съм историк, господин Дрейпър. Специален агент от Федералното бюро за разследване съм.
Последва дълбоко мълчание. След това Бръши Джим се прокашля.
— Добре тогава, господин Пендъргаст. Вие сте от ФБР. Мога ли да попитам какво ви доведе в Медисин Крийк?
— Неотдавнашното убийство.
Подозрението на Бръши Джим се бе възвърнало с пълна сила.
— И какво точнообщо има то с мен?
— Убитата Шийла Суег е била търсачка на реликви, копаела е по Могилите.
Бръши Джим се изплю на пода и разтърка плюнката с подметката на ботуша си.
— Проклети иманяри! Нещата трябва да се оставят на място, в земята. — След това погледна отново Пендъргаст. — Но все още не сте казали какво общо би могло да има убийството с мен.
— Доколкото разбрах, историята на Могилите и на Клането в Медисин Крийк са свързани. Както и нещо, което дочух местните хора да наричат „Проклятието на Четирийсет и петимата“. А както може би знаете, около трупа бяха аранжирани голям брой стрели на южните шайени.
Мина поста време, преди Бръши Джим да смели това.
— Какви стрели? — попита накрая.
— Тези бяха тръстикови, с пера от плешив орел и с наконечници от тип II кремък от долината на Симарон и яспис от Бит хорн. Между другото, били са комплект в почти идеално състояние. Датирани са от времето на Клането.
Бръши Джим подсвирна ниско, след което потъна в мълчание, сбърчил чело в дълбок размисъл.
— Господин Дрейпър? — подкани го Пендъргаст най-накрая.
Бръши Джим остана още известно време в това си състояние, след което бавно поклати глава и започна историята си: