Натюрморт с гарвани

Чайлд Линкълн

— Господин Пендъргаст, нямам никакви ангажименти в календара си до двайсет и втори август, когато ще трябва да напечатам данъчните декларации за недвижимата собственост за четвъртото тримесечие.

Пендъргаст пристъпи малко по-близо до писалището.

— Да се надяваме, че няма да отнеме чак толкова време.

Нов пристъп на смях.

— Толкова време ли! Ха-ха! Боже мой, това бе добре казано.

Мардж се обърна със стола си към задната стена на кабинета, където се намираше старомоден сейф. Беше масивен и украсен по ръбовете с избелели златни листа. Като се изключи писалището и малка лавица за книги, той бе единствената мебел в стаята. Тя завъртя напред-назад циферблата му, за да набере комбинацията, след това сграбчи дръжката и отвори желязната врата.

Вътре имаше по-малка кутия, заключена с катинар. Отвори катинара с ключ, който висеше на врата й. Бръкна вътре и извади една още по-малка, дървена кутия. След това се обърна отново със стола си и сложи кутията върху писалището — между себе си и Пендъргаст.

— Ето, това е — рече тя и потупа доволна кутията — откъде искате да започнем?

Пендъргаст погледна кутията.

— Извинете, но…

— Попитах откъде искате да започнем.

— Да не би да искате да ми кажете, че…

В един много кратък миг лицето на мъжа изглеждаше напълно слисано, преди да приеме отново изражението си на небрежно любопитство.

— Какво, да не си мислите, че за да се върти град като Медисин Крийк е необходим компютър? Всичко, което ми е необходимо, се намира в тази малка кутия. А което не е в нея, е тук — и тя се потупа по слепоочието. — Ето вижте, ще ви покажа. Тя отвори кутията и извади една случайно подбрана индексна карта. Съдържаше може би десетина грижливо изписани ръкописни реда, последвани от колонка числа, няколко завъртулки и символи, няколко стикера с различен цвят — червен, жълт, зелен. — Виждате ли — рече тя и размаха картата пред носа на Пендъргаст. — Това е картата на Дейл Естръм, сърдитият млад фермер. Баща му беше сърдит стар фермер. А дядо му — е, най-добре е да не споменаваме за него.Дейл и останалите скандалджии от фермерския кооператив винаги са стояли на пътя на прогреса. Виждате ли, тук е показано, че е закъснял с две тримесечия при плащането на данъците си, че най-голямото му дете ще трябва да повтаря девети клас, че септичната му яма не отговаря на изискванията и че е подавал молби за селскостопански помощи седем пъти през последните девет години. — Тя зацъка укорително.

Пендъргаст гледаше ту нея, ту картата.

— Разбирам — рече той.

— Тук имам деветдесет и три карти — по една за всяко семейство в Медисин Крийк и на невключените в града територии около него. Мога да говоря, цял час, а ако е необходимо и два часа за всяко от тях. — Мардж усети, че се възбужда. Не се случваше всеки ден някой държавен чиновник да прояви интерес към архива й. А и след като Роки почина. Бог й бе свидетел — останаха й съвсем малко хора, с които можеше да побъбри. — Обещавам ви: когато свършим, ще знаете за Медисин Крийк всичко, което ви е необходимо.

Обещанието й бе посрещнато с дълбоко мълчание.

— Разбира се — рече Пендъргаст след малко, сякаш се съвземаше.

— И така, питайте, господин Пендъргаст. Откъде искате да започнем?

Пендъргаст се замисли за миг.

— Може би трябва да започнем от буквата „А“?

— В Медисин Крийк няма фамилни имена, започващи с „А“, господин Пендъргаст. Ще започнем с Дейвид Барнес, от „Край роуд“. Много съжалявам, че не мога да ви предложа стол. Може би като продължим утре, ще ви изкарам един от кухнята си.

Тя върна картата, която държеше, на мястото й, наплюнчи енергично пръсти, извади първата карта от кутията и започна да говори. Телевизорът до лакътя й продължаваше да примигва, но играта, която излъчваше, бе напълно забравена.

Шестнадесета глава

Заместник-шериф Тад Франклин насочи патрулката си към постлания с чакъл паркинг между голямата, стара, викторианска къща и магазина за сувенири. Спря с хрущене на гумите, отвори вратичката и разгъна длъгнестото си тяло на августовското слънце. Протегна се, почеса се по късо подстриганата коса и хвърли един малко притеснен поглед на къщата. Бялата ограда от тараби, която я обрамчваше, се разпадаше, боята се белеше, летвичките бяха накривени във всички посоки. Отвъд нея бе прекалено обраслият

с трева двор. Грамадната стара къща с фронтон изглеждаше така, сякаш не бе боядисвана от петдесет години. Прашните канзаски бури бяха оголили дъските от боя и сега подяждаха самото дърво до насмолената хартия под него. Табелата „Пещерите Краус“ със своите големи ивици обелена бяла и червена боя, изглеждаше като излязла от долнокачествен филм на ужасите. Целият този град го потискаше. Трябваше да се махне от Медисин Крийк. Но за да го стори, му трябваше стаж, да натрупа още малко опит под колана. А и се ужасяваше от това как щеше да го каже на шериф Хейзън. Тад знаеше, че шерифът го „отглеждаше“ по своя грубоват бащински начин да заеме мястото му. Не искаше дори да си помисли какво щеше да каже шерифът, когато му съобщи, че ще постъпва на служба в Уичита или Топика. Където й да е, само да не е Медисин Крийк.

Премина с нежелание през вратичката, пое по обраслата с бурени пътечка и изкачи стъпалата към изметната веранда, която обикаляше околовръст къщата.

Стъпките на кожените му ботуши кънтяха, докато крачеше към вратата. Въздухът бе неподвижен и той чуваше пикапите да цвърчат в царевицата. Спря се и почука на вратата.

Тя се отвори толкова бързо, че той подскочи. Специален агент Пендъргаст.

— Заместник-шериф Франклин Моля, заповядайте.

Тад свали шапката си и влезе в гостната, чувствайки се неудобно. Шерифът искаше набързо да провери какво е замислил Пендъргаст и какво още е научил за убийството на кучето. Ала ето, че когато дойде тук, той се почувства притеснен. Не можеше да си представи начин да отвори дума, без причината за посещението му да стане очевидна.

— Идвате точно навреме за обяд — рече агентът, докато затваряше вратата зад гърба му.

Завесите бяха спуснати и вътре бе малко по-хладно, отколкото навън, под слънцето, но тъй като нямаше климатик си оставаше неприятно горещо. Недалеч от входната врата стояха два свръхголеми куфара — куфари гардероби, всъщност, по чиято скъпа на вид кожа все още се мъдреха етикетите на експресната куриерска служба. Както изглежда, Пендъргаст се канеше да остане за по-дълго.

— Обяд ли? — повтори Тад.

— Лека салата с антипасти 8 . Прошуто ди Сан Даниеле, сирене пекорино с трюфелен мед, зелен фасул бачели и домати. Нещо леко, като за горещ ден.

— Ъ-ъ-ъ, разбира се. Страхотно.

Ако трябваше да ядат италиански манджи, що да не се придържат към пицата? Пристъпи още една крачка, не знаеше какво да каже. Бе един часът. Кой обядва в един? Той бе хапнал в обичайното време — в единайсет и половина.

— Госпожица Краус не се чувства добре. На легло е. Аз я замествам.

8

Предястия преди основното тестено блюдо „паста“. Б.пр.

— Разбирам.

Тад последва Пендъргаст в кухнята. В единия й ъгъл бяха подредени кашони с етикетите на „Федерал експрес“ и DHL — достигаха на половината височина до тавана. Тезгяхът бе отрупан с поне половин дузина опаковки на храни с чуждестранни имена: Балдучи, Забар. Тад се запита дали Пендъргаст не бе италианец или французин. Определено не се хранеше като американец.

Пендъргаст се зае с приготвянето на обяда — движенията му бяха ловки и пестеливи, бързо подреждаше странната на вид храна в три чинии — салам и сирене и нещо като салата. Тад го гледаше и местеше шапката си от едната ръка в другата.

— Само ще отнеса тази чиния на госпожица Краус — рече Пендъргаст.

— Добре. Окей.

Пендъргаст изчезна в задната част на къщата. Тад дочу тихия глас на Уинифред, едва доловимите отговори на Пендъргаст. След малко агентът се върна.

— Добре ли е тя? — попита Тад.

— Добре е — отвърна тихичко Пендъргаст. — Заболяването й е повече на психологическа, отколкото на физическа основа. В такива случаи закъснелите реакции са нещо обичайно. Можете да си представите какъв шок бе за нея, когато научи за убийството.