Натюрморт с гарвани

Чайлд Линкълн

— Мила моя — намеси се Уинифред, — би трябвало да кажеш, че кучето е изцапалокилима.

— Но то не просто изцапало килима, а, нали разбирате, то се изсраловърху него. Всъщност имало диария. — Какво си въобразяваше тази дърта сврака и работа ли й беше да слуша доклада й? Запита се как ли я търпеше Пендъргаст.

— Моля продължете, госпожице Суонсън.

— И така, госпожа Кейхил, която пада малко злобарка, се ядосала, изгонила Джиф от къщи и накарала Анди да почисти. Анди искал да

го заведе на ветеринар, но майка му не искала да плати. Както и да е, това е последният път, когато той видял кучето си.

Тя погледна Уинифред и забеляза, че лицето й бе като каменно. И чак след малко се сети, че беше такова, защото бе използвала думата злобарка.

— По кое време е станало това? — попита Пендъргаст.

— Към седем вечерта.

Пендъргаст кимна и сбра пръсти на куличка.

— Къде живеят Кейхилови?

— Тяхната е последната къща на „Дийпър роуд“, на около миля северно от града, недалеч от гробището и непосредствено преди моста.

Пендъргаст кимна одобрително.

— И Джиф е носел каишката си, когато е бил изхвърлен от дома?

— Да — отвърна Кори, прикривайки бодналата я гордост, че се бе сетила да зададе този въпрос.

— Отлично свършена работа — надигна се Пендъргаст. — Някакви новини за изчезналия Уилям Стот?

— Няма — отвърна Кори. — Организира се претърсване. Чух, че са извикали самолет от Додж сити.

Пендъргаст кимна, заобиколи масата, отиде до прозореца и с ръце на гърба се загледа към безкрайната царевица.

— Смятате ли, че е бил убит? — попита Кори.

Пендъргаст продължи да гледа напред, а тъмната му фигура се открояваше на фона на вечерното небе.

— Държа под око поведението на птичата фауна на Медисин Крийк.

— Да, разбира се — каза Кори.

— Така например — рече Пендъргаст, — виждате ли онзи лешояд?

Кори застана до него. Не виждаше нищо.

— Ей там.

Едва сега забеляза — самотна птица, чийто силует се открояваше върху оранжевото небе.

— Тези лешояди си летят непрекъснато наоколо — рече тя.

— Да, но допреди минута той използваше възходящия поток, както и през последния час. А сега лети срещу вятъра.

— Е, и?

— На лешоядите им е необходима доста голяма енергия, за да летят срещу вятъра. Правят го само при едно обстоятелство. — Той замлъкна, взрян напрегнато през прозореца. — Ето, вижте — сега прави завоя си. И вижда онова, което е търсел. — Пендъргаст се обърна рязко към нея. — Хайде — рече тихо. — Нямаме време за губене. Трябва да стигнем до мястото — просто за всеки случай, нали разбирате, преди легионите от щатски полицаи да са нахлули и съсипали всичко. — Обърна се към Уинифред и каза с по-висок тон: — Извинете ни, госпожице Краус, за неочакваното ни тръгване.

Старата дама се изправи, лицето й бе пребледняло.

— Не и още един…

— Може да е нещо друго.

Тя седна отново и заизвива ръце.

— О, Господи.

— Можем да хванем пътя под далекопровода — предложи Кори, следвайки Пендъргаст към вратата. — Ще трябва да извървим обаче последната четвърт миля пеша.

— Разбрано —

отвърна отсечено Пендъргаст, като влезе в колата и затръшна вратичката. — Това е един от случаите, в които можете да нарушите ограниченията за скоростта, госпожице Суонсън.

Пет минути по-късно Кори вече караше гремлина по тесния, с изровени коловози път, известен на местните хора като далекопроводния. Познаваше тази отдалечена, прашна отсечка; точно тук идваше да чете, да мечтае или просто да избяга от майка си или от тъпанарите в гимназията. При мисълта, че убиец е дебнел — и би могъл ощеда дебне — в тези отдалечени царевични поля, по цялото й тяло пробягаха тръпки.

Към лешояда пред тях се бяха присъединили още два и сега трите птици кръжаха бавно и мързеливо. Колата подскачаше и стържеше с дъното си дълбоките коловози. На запад се виждаше последното величие на залеза — оргия от кървавочервени буреносни облаци, които бързо се стопяваха в мрачината.

— Тук — каза Пендъргаст, сякаш по-скоро на себе си.

Кори спря и двамата излязоха. Лешоядите се издигнаха в небето, усетили присъствието им. Агентът закрачи бързо в царевиците, а Кори го последва, без да изостава на повече от крачка.

След миг той неочаквано спря.

— Госпожице Суонсън — обърна се към нея. — Сигурно си спомняте предишните ми предупреждения. Тук можем да попаднем на нещо далеч по-смущаващо от едно умряло куче.

Кори кимна.

— Ако желаете да изчакате в колата…

Кори се постара много гласът й да прозвучи спокойно.

— Аз съм помощничката ви, забравихте ли?

Пендъргаст я изгледа изпитателно за миг. След това кимна.

— Много добре. Вярвам, че ще сте способна на това. Моля не забравяйте, че имате ограничен достъп до местопрестъплението. Не пипайте нищо, вървете подире ми, изпълнявайте точно заповедите ми.

— Разбрано.

Той се обърна и пое през царевичните редове — безшумно и бързо — промушвайки се покрай стеблата, които почти не шумоляха. Кори го следваше, като с усилие поддържаше темпото му. Но тя бе доволна от това усилие — то отвличаше мислите й от онова, което би могло да бъде някъде пред тях. Но каквото и да бе то, мисълта да остане в колата сама в настъпващия мрак, бе още по-безрадостна. „Виждала съм местопрестъпление — помисли си тя. — Видях кучето. Каквото и да е, мога да го изтърпя“.

След малко Пендъргаст отново спря рязко. Пред тях редиците царевични стебла бяха скършени и разчистени настрани, за да се оформи малка поляна. Кори замръзна на мястото си до агента, неочакваният шок я парализира. Светлината бе мъждива, но не и до степен, че да й спести ужаса, който лежеше обезобразен пред тях.

И въпреки това не можеше да помръдне. Въздухът лежеше неподвижен над ужасната сцена. Ноздрите й се изпълниха с миризма, подобна на тази на развалена шунка. Усети неочаквано свиване на гърлото, изгарящо хранопровода, а сетне и спазъм на коремните мускули.