Натюрморт с гарвани
Шрифт:
Мъртвите, с източена кръв птици, се появяваха откъм Кървавата зала и изчезваха в огромна стоманена кутия, от която се носеше ужасяващо съскане.
— Какво става там? — попита Пендъргаст, едва надвиквайки шума и сочейки към кутията.
— Това е „Попарителят“. Там птиците се обработват с пара.
— А после? — попита отново Пендъргаст.
— Отиват в „Скубача“.
— Естествено. В „Скубача“.
Бледсоу се поколеба малко, след това изглежда взе някакво решение.
— Изчакайте тук, господине, моля ви.
След което
Ала Пендъргаст не изчака. Продължи с бърза крачка, следван от Кори. Преминаха през няколко разделителни стени, които обграждаха „Скубача“, който всъщност представляваше четири машини в редица, всяка от която имаше десетки гумени пръсти със странни форми, които се въртяха, бръмчейки, и скубеха перата от отредените им части от птиците. От другата страна се появяваха полюшващи се голи, жълто-розови трупчета. Там конвейерът се издигаше нагоре, завиваше и изчезваше от полезрението. Дотук всичко бе автоматизирано; ако се изключи мъжът в Кървавата зала, единствените работници в залите само наблюдаваха машините.
Пендъргаст приближи една жена, която гледаше някакви циферблати на пулта за оскубване.
— Мога ли да ви прекъсна? — попита той.
Докато жената вдигаше поглед към него, Кори я позна — беше Дорис Уилсън, хлевоуста изрусена блондинка над петдесетте със зачервено лице на пушачка, която живееше сама в същия парк за каравани като самата нея. „Уиндъм парк естейтс“.
— Вие сте човекът от ФБР, нали?
— А вие?
— Дорис Уилсън.
— Мога ли да ви задам няколко въпроса, госпожо Уилсън?
— Давайте.
— Познавахте ли Уили Стот?
— Беше майсторът по почистването след вечерната смяна.
— Справяше ли се тук?
— Беше достатъчно добър работник.
— Разбрах, че пиел.
— Да, фиркач беше. Но това не му пречеше в работата.
— Откъде беше?
— От Аляска.
— И какво е правил там?
Дорис направи пауза, за да дръпне някакви лостове.
— Работил в рибна консервна фабрика.
— Имате ли някаква представа защо е заминал оттам?
— Доколкото чух — женска история.
— И защо се е заселил в Медисин Крийк?
Дорис изведнъж се ухили и разкри редица кафеникави, криви зъби.
— Същия въпрос си задаваме всички тук. В случая на Уили той си намери приятел.
— Кой?
— Суийд Кейхил. Суийд е най-добрият приятел на всички, които пият в бара му.
— Благодаря ви. А сега бихте ли ми казали къде мога да намеря Джеймс Брийн?
Устните й посочиха конвейерната линия с пуйките.
— Зоната на изкормването. Ей там е, преди Обезкостяването. Дебел, черна коса, очила. Гръмогласен.
— Благодаря ви още веднъж.
— Няма защо.
Дорис кимна на Кори.
Пендъргаст се заизкачва по метална стълба. Кори го последва. Покрай тях конвейерната лента с люлеещи се трупчета се изкачваше към висока платформа, която най-сетне бе обслужвана от хора, а не от машини. Облечени в бяло, с бели шапки, те изкусно
„Денят на благодарността вече никога няма да бъде същият“,помисли си тя.
Край лентата чернокос, дебел мъж говореше гръмогласно — разказваше някаква история на висок глас. Кори долови думата „Стот“ и след това „последният, който го е видял жив“. Погледна към Пендъргаст.
В отговор той й се усмихна.
— Мисля, че това е нашият човек.
Докато крачеха по платформата към Брийн, Кори забеляза, че Барт се завръща — разрошен, той почти тичаше. А пред него вървеше Арт Ридър, управителят на предприятието. Буквално превземаше бетонното разстояние с късите си крака.
— Защо никой не ми съобщи, че тук има човек от ФБР? — крещеше той, без да се обръща конкретно към някого. Лицето му бе дори по-червено от обичайното и Кори забеляза влажно пуешко перо, втъкнато в короната от грижливо продуханата му, прилична на шлем коса. — Това е район, забранен за външни лица.
— Съжалявам, сър — отвърна обърканият Барт. — Той просто влезе. Разследва…
— Знам много добре какво разследва. — Ридър се спусна по стълбата и се обърна към Пендъргаст, задъхан, опитвайки се да си върне усмивката, която бе негова запазена марка. — Как сте, агент Пендъргаст? — Протегна ръка. — Арт Ридър. Спомням си, че се видяхме на социалната сбирка.
— Радвам се да се запозная с вас — отвърна Пендъргаст и пое протегнатата му ръка.
Ридър се извърна към Барт и усмивката се стопи от лицето му.
— Връщай се в разтоварното. Ще се разправям с теб по-късно. — След това се обърна към Кори. — А ти какво правиш тук?
— Аз съм… — Тя погледна към Пендъргаст, но агентът бе погълнат да изследва най-различните приспособления, които висяха от тавана.
— Аз съм негова помощничка — отвърна най-сетне Кори.
Ридър издиша шумно. Пендъргаст се обърна и отиде до работното място на Джими Брийн — той бе замлъкнал, когато шефът му се бе появил — и се зае да наблюдава работата му.
Ридър заговори отново с доста по-спокоен тон.
— Господин Пендъргаст, мога ли да ви поканя в кабинета си, където ще се почувствате далеч по-удобно?
— Имам няколко въпроса към господин Брийн тук.
— Ще повикаме Джими веднага. Барт ще ви покаже пътя.
— Няма нужда да прекъсваме работата му.
— В кабинета ще бъде далеч по-тихо…
Ала Пендъргаст вече разговаряше с Джими. Мъжът продължи да работи — да пъха накрайника в пуйката и да изсмуква вътрешностите й с едно силно „шльок“, докато говореше. Погледна Ридър, а после — отново Пендъргаст.