Натюрморт с гарвани
Шрифт:
— Пасторе — рече Суийд, — защо мислите, че е пълна църквата? Хората са тук, защото са изплашени. Тази земя е виждала тежки времена и преди, ужасни времена. Но това е нещо по-различно. Хората говорят за проклятието на Четирийсет и петимата, за клането, сякаш самият град е прокълнат. Сякаш тези убийства са някакво изпратено ни ужасно наказание. Те очакват от вас окуражаване.
— Господин Кейхил, като местният кръчмар,не мисля, че сте в положение да ме учите как да изпълнявам задълженията си на пастор — рече яростно Уилбър.
— Вижте какво, преподобни, с пялото
— Ами какво ще кажете за онази изродена царевица, която искат да сеят тук? — извика един много дълбок глас. Беше Дейл Естръм, станал на крака и вдигнал стисната в юмрук мотика. — Какво ще кажете за това, а?
Взел е мотиката за своя опора — помисли си Лъдуиг, който продължаваше да записва бързо. — Дошъл е подготвен да направи скандал.
— При опрашването тя ще замърси и нашите ниви! Тези учени искат да дойдат тук и да се правят на богове с нашата храна, преподобни! Кога ще говорите за това!
А после прозвуча далеч по-истеричен глас, който надвика всички. Един стар мъж, кльощав като вейка, с огромна подскачаща адамова ябълка, при чиито движения бакенбардите му настръхваха като таралежи, се бе изправил и размахваше яростно юмрук към Уилбър. Беше старият Уит Боуърс, отшелникът, който се грижеше за градското сметище.
— Идва краят на света! Не виждаш ли, сляп глупако!
Суийд се обърна.
— Виж какво, Уит, нямах намерение да…
— Всички вие сте глупаци, ако не виждате това! Дяволът се разхожда между нас!
Гласът на мъжа бе пискливо висок, стържещ, режеше като с нож врявата.
— Самият дявол е влязъл в тази църква!Всички ли сте слепци? Не можете ли да го видите? Не можете ли да го подушите?
Пастор Уилбър бе вдигнал ръце и крещеше нещо, ала сухият му педантичен глас не можеше да се конкурира с всеобщата врява. Всички вече бяха скочили на крака. В църквата настана пълен хаос.
— Той е тук! — пищеше Уит. — Вгледайте се в съседа си! Вгледайте се в приятеля си! Вгледайте се в брат си! Не отвръщат ли на погледа ви дяволски очи? Хубаво гледайте! И внимавайте! Забравихте ли думите на Петър? „Бъдете трезви, бъдете нащрек; защото вашият противник, дяволът дойде като ревящ лъв и търси кого да разкъса!“
И други крещяха. Хората се тълпяха на прохода между пейките. Чу се вик и някой падна. Лъдуиг свали бележника си, надигна се да види. Зърна Пендъргаст, неподвижен като смъртта в сенчестия си ъгъл. До него бе Кори, която доволно се усмихваше. Шерифът крещеше и ръкомахаше. Тълпата изведнъж се люшна назад.
— Кучи сине! — извика някой. Последва рязко движение и плясъкът на улучил юмрук.
Боже мой, захващаше се бой, точно тук, в църквата. Лъдуиг бе зашеметен. С бележник в ръка се качи бързо върху една от пейките, за да има по-добра видимост. Рандъл Пенойър, приятел на Стот, се бе ступал с друг работник от кланицата.
— Никой не заслужава да умре така, сварен като прасе!
Чуха се още объркани викове и неколцина мъже се втурнаха да разтърват биещите се. Самият Ридър вървеше натам, крещеше и се опитваше да достигне
Една пейка се преобърна и предизвика уплашените писъци на жена.
— Не и в Божия дом! — крещеше Уилбър, опулил очи.
Но над всички се носеше апокалиптичният писък на Уит, който продължаваше с предупрежденията си:
— Погледнете в техните очи и ще видите! Вдишайте въздуха и ще усетите мириса на сяра! Той е сръчен, но вие все пак ще го откриете! Да, ще го откриете! Убиецът е тук! Той е един от нас! Дяволът се е спуснал в Медисин Крийк и върви ръка за ръка с нас! Чухте го: дяволът с лице на дете!
Двадесет и девета глава
Кори Суонсън седеше в колата си под сянката на дърветата до едно завойче на реката, където Пендъргаст — по своя мистериозен маниер — я бе помолил да го откара. Току-що бе минало пладне и горещината бе задушаваща. Кори се размърда на седалката си, усещаше как по челото и по врата й избиват капки пот. Пендъргаст отново се държеше странно. Той просто се бе излегнал на счупената си седалка и бе затворил очи. Изглеждаше като заспал, ала Кори вече знаеше достатъчно, за да е наясно, че той не спеше. Мислеше. Но за какво? И защо тук? И за каквото и да мислеше, по дяволите, защо му бе нужен половин час, а и продължаваше?
Кори поклати глава. Той наистина бе странен тип. Приятно смахнат, но все пак смахнат.
Тя взе книгата, която четеше, намери подгънатата страница в началото на шеста глава и зачете:
„Хоризонтът се сливаше с небето — синьо върху още по-синьо и сякаш мамеше кораба на юг, все по на юг…“
Тя отново затвори книгата и я остави. Не беше лоша, но й липсваше силата на оригинала. А може би съзнанието й просто бе заето с друго. Като например — с видяното в църквата.
Майка й не ходеше на църква, а и Кори бе влизала в нея само няколко пъти. Но въпреки това бе наясно, че никой от града, независимо колко пъти е стъпвал в лютеранския молитвен дом, не бе виждал никога, ама никоганещо подобно. Целият град сякаш се разпадаше. Онзи пастор Уилбър, който винаги когато я срещаше, извръщаше очи и свиваше устни в знак на неодобрение, се провали с гръм и трясък. Какъв самодоволен задник. Не можеше да сдържи отново усмивката си, когато образите заприиждаха в съзнанието й: шантавият стар Уит, който пищи за ада и проклятието, Естръм, размахал мотика, всички бягат назад и падат по стълбите, работниците от кланицата, които се биеха и преобръщаха пейките. Толкова пъти си бе представяла във фантазиите си как градът е изравнен от земетресение, как падат бомби, как огромни пламъци поглъщат всичко, размириците по улиците, училището — погълнато от бездънна бездна. И сега това донякъде се бе случило. Все още се усмихваше, ала усмивката сякаш бе застинала върху лицето й. Реалността далеч не беше толкова радостна.