Натюрморт с гарвани
Шрифт:
Това трябваше да бъде — старата контрабандна спиртоварна.
Навлезе в мрака и лъчът на фенерчето веднага улови нещо в далечния край — смътен блясък на метал. Направи крачка, после втора. И ето я: старата спиртоварна, почти карикатурна реликва от една изчезнала епоха с огромен меден казан, поставен на триножник, под който имаше пепел от стар огън. Върху лавица над него бяха подредени няколко цепеници. Капакът на казана с дългата си спирала от тръби бе свален и лежеше на пода, отчасти смачкан. Наоколо се търкаляха няколко по-малки гърнета и казани.
Спря се да огледа помещението.
Насочи фенерчето си нагоре. Отпървом не забеляза нищо, таванът бе толкова черен. Но после видя няколко счупени сталактити и редица шупли и процепи, които очевидно са изтегляли дима. И въпреки това не биха могли да го изсмукват много бързо; дъхът й се кондензираше във въздуха и я обгръщаше в мъгла, която лъчът сякаш подпалваше.
Приближи казана върху железния триножник. Определено бе достатъчно голям да свари човек. Трудно бе при тази влажност да се каже дали е бил използван наскоро. Дали мястото щеше да мирише на дим още от отдавна отминалите времена на спиртоварната? Не бе сигурна. И тогава я връхлетя и другата миризма — на развалено. Не точно на гнилоч, беше нещо по-лошо. Беше същата миризма на развалена шунка, която се носеше над местопрестъплението.
Кори спря, усети внезапен страх. Беше дошла да види дали спиртоварната бе още тук. Е, тукбеше. Трябваше да се обърне и да си върви. Всъщност идването й тук вече изглеждаше като наистина, ама наистина лоша идея.
Тя преглътна. Но още веднъж си напомни, че вече бе стигнала твърде далеч. Можеше да отдели още пет секунди, за да завърши разузнаването си.
Надигна се на пръсти и погледна в казана. Когато насочи лъча на фенерчето вътре, в носа я удари миризмата на гранясала мазнина.
На дъното на казана имаше нещо бледо, почти прозрачно, като перлена мида. Човешко ухо.
Повдигна й се и тя залитна назад, изпускайки фенерчето. То се удари в твърдия варовиков под и се търколи към един тъмен ъгъл, лъчът се въртеше лениво по пода и по тавана, докато най-сетне фенерчето не се спря с тежко дрънчене.
Секунда по-късно то изгасна и пещерата потъна в пълен мрак.
Мамка му,рече си Кори. Мамка му, мамка му!
Приклекна и тръгна бавно на четири крака — опипвайки пода с ръце, тя запълзя в посоката, в която фенерчето се бе търколило. След минута ръцете й достигнаха скалната стена на пещерата. Започна да я опипва, да търси фенерчето.
Нямаше го.
Преглътна отново и се поизправи. В първия миг си помисли да се опита да намери пътя си в абсолютния мрак. Но пътят бе толкова дълъг, че щеше лесно да изгуби ориентация. Сподави паниката, която я обзе. Щеше да намери фенерчето. Трябва да бе изгаснало при удара си в стената. Ще го намери, ще го включи отново и ще се маха веднага оттук.
Тръгна опипом покрай стената, първо наляво, после надясно.
От фенерчето нямаше
Може би бе поела в неправилна посока. Внимателно изпълзя обратно до мястото, откъдето мислеше, че бе тръгнала и опита отново. Ала независимо от усилията й, не откри нищо.
Завърна се в средата на помещението, вече доста задъхана. Или поне си мислеше, че е в средата — бързо губеше ориентация в пълния мрак.
Добре — помисли си. — Престани да се движиш, дишай малко по-бавно, стегни се.Добре де, наистина бе глупаво да влиза тук само с едно фенерче и без кибрит. Пещерата, в която се намираше, бе малка и имаше само един вход, нали така? Не си спомняше да бе видяла изход, но пък и не беше проверила като хората.
Сърцето й биеше толкова силно, че едва успяваше да диша. Просто намали темпото,рече си тя. Време беше да забрави за фенерчето. И без друго сигурно се бе повредило.
Важното сега бе да се измъкне, да продължи да се движи, иначе щеше да замръзне. Слава Богу, бе оставила вратата отключена и светлините в Пещерите още бяха включени. Единственото, което трябваше да направи, бе да излезе от това помещение и да поеме по прохода.
Глупачка, глупачка, глупачка!
Внимателно се насочи към мястото, където смяташе, че трябваше да бъде изходът. След това също тъй внимателно запълзя напред. Подът на пещерата бе студен, грапав, неравен, покрит с хлъзгави камъчета и локвички вода. Тази пълна тъмнина беше абсолютно ужасяваща. Кори дори не бе сигурна дали някога бе попадала на място, напълно лишено от светлина. Дори в най-тъмната нощ имаше някакъв отблясък от звездите или от луната… Почувства, че сърцето й заби още по-учестено от преди.
След това главата й се чукна болезнено в нещо. Протегна ръка и опипа: беше казанът. Беше пропълзяла направо към пепелта.
Добре, значи бе тръгнала точно в обратната посока. Но сега поне имаше ориентация. Ще се движи покрай стената, докато не стигне до изхода. А като влезе в прохода, ще пълзи с ръка, опряна на стената, докато не стигне до желязната врата. Оттам щеше да намери Басейна, сигурна бе в това — дори в пълен мрак. А и във всеки случай отсрещният край на Басейна щеше да е осветен, както и дървената пътека. Не е чак толкова далеч,повтаряше си тя, изобщо не е толкова далеч…
Застави се да се успокои и започна да пълзи напред, плъзгайки ръка по стената: плъзне, спре, плъзне, спре, отново, три, четири, пет.Пулсът й започна да се успокоява. Блъсна се в сталагмит, опита се да визуализира мястото му в пещерата. С облекчение осъзна, че изходът трябваше да е точно отпред.
Продължи да пълзи, с една ръка върху пода, а с другата — върху стената. Шест, седем, осем…
В тъмнината ръката й докосна нещо топло.
Инстинктивно я отдръпна. Вълната на страх и изненада дойдоха миг по-късно. Дали бе някакво обитаващо пещерите създание — може би плъх или прилеп? Или се дължеше на превъзбуденото й от тъмнината въображение?