Натюрморт с гарвани

Чайлд Линкълн

Съзнанието й бе преминало през стадия на невярата и чистия ужас, за да изпадне сега в пълно ледено вцепенение. Убиецът я бе хванал. То — а тя предполагаше, че бе той — я бе вързал, бе я метнал на рамо, грубо, като чувал с картофи, и я бе понесъл през лабиринт от проходи. Понякога се изкачваше, понякога слизаше, а понякога прецапваше подземни потоци — и това продължи сякаш цяла вечност.

И през цялото време — в тъмнина, винаги в мрака. Изглежда

той самият се придвижваше или интуитивно, или по памет.

Ръцете му бяха хлъзгави и лепкави, ала силни като стоманени въжета, които заплашваха да я смачкат. Тя пищя, моли се, плака, но протестите й бяха посрещани с мълчание. И ето, че най-сетне бяха стигнали до товамясто — с неговата невъобразима воня — и той я бе хвърлил на каменния под. Там мазолестият крак я изрита в един ъгъл, където лежеше сега — замаяна, в болки, кървяща. Вонята — същата, която преди беше слаба и неопределима — тук бе ужасна, всепроникваща и всепоглъщаща.

Не бе възможно да прецени колко време лежеше така — вдървена, без да може да мисли. Но сетивата й постепенно започнаха да се възвръщат. Първоначалната парализа от ужаса охлабваше хватката си, макар и едва-едва. Лежеше неподвижна, опитвайки се да мисли. Намираше се в дъното на пещера — пещера, далеч по-голяма, отколкото би могъл да допусне човек. Никой нямаше да я намери тук и да я спаси…

Опита се да пребори паниката, която тази мисъл предизвика. Ако никой нямаше да я спаси, значи трябваше да се спаси сама.

Стисна силно очи заради мрака и се вслуша. Тойбе зает с нещо някъде наблизо, гласът му клокочеше като че правеше гаргара, напяваше си нещо неразбираемо.

Дали бе поне човек…?

Би трябвалода е човек. Имаше човешки крак — макар и тъй мазолест, сякаш бе парче необработена животинска кожа. И говореше, или поне издаваше звуци — с висок, бебешки глас.

Но ако беше човек, то той не приличаше на никой друг човек на земята.

Изведнъж почувства, че бе приближил. Чу изсумтяване. Замръзна от ужас, зачака. Една ръка я сграбчи грубо, изправи я на крака, разтърси я.

— Мъх?

Тя изплака:

— Остави ме на мира.

Ново разтърсване, този път по-силно.

— У-у-у — изви се високият, детски глас.

Тя се опита да се измъкне, но той само изсумтя и я просна на земята.

— Спри… спри…

Ръката му сграбчи глезена й и рязко го дръпна. Кори изпищя, болката я прободе чак до бедрото. След това усети как ръцете му я обгръщат, уловиха я за раменете и я повдигнаха.

— Моля, моля те, спри…

— Моля — изписка гласът. — Моля. Х-р-ъ-ъ-ъ-х.

Тя се опита да го избута, но той я държеше близо до себе си и лошият му дъх я обвиваше цялата.

— Не… пусни ме…

— Х-и-и-и-й!

Хвърли я отново на земята и след това тя

го чу да се отдалечава, тътрейки се и мърморейки си тихичко нещо. Опита се с все сили да се изправи в седнало положение. Въжетата прогаряха китките й, ръцете й бяха изтръпнали от недостатъчния достъп на кръв. Щеше да я убие, беше убедена в това. Трябваше да се измъкне.

С големи усилия успя да седне. Само ако знаеше кой е или какво правеше, или защо бе тук, в пещерата… Само ако го разбереше, би могла да има някакъв шанс. Преглътна, потръпна, опита се да заговори.

— Кой… кой си ти? — едва доловимо прошепна тя.

Последва съвсем кратко мълчание, а след това — отново шум от тътрещи се крака. Идваше към нея.

— Моля те, не ме докосвай.

Кори чуваше дишането му. Осъзна, че май не беше добра идеята отново да привлича вниманието му. Ала единствената й надежда бе по някакъв начин да го ангажира. Тя преглътна отново и повтори въпроса си:

— Кой си ти?

Усети, че той се наведе над нея. Влажна ръка докосна лицето й, счупени нокти драскаха кожата й, огромните пръсти бяха мазолести и топли. Тя се извърна с едва сподавен вик.

След това усети ръката му върху рамото си. Опита се да лежи неподвижна, да я игнорира. Ръката стисна рамото й, продължи надолу по ръката, поспираше се да опипа тук и там, след това се спусна още — мазолеста и груба, изпочупените нокти бяха като дървени трески.

Ръката се отдръпна, после отново се върна, плъзна се по гръбначния й стълб. Тя се опита да се извърти, но ръката изведнъж сграбчи плешката й с ужасяваща сила. Кори неволно извика. Ръката продължи пътя си. Улови я за врата, стисна. Беше парализирана от ужас. Стисна я още по-силно.

— Какво искаш? — попита задавено тя.

Хватката бавно се отпусна. Тя чуваше дишането му, а после — някакво тананикане, обертоновете на бързи, напевни думи. Той отново си говореше сам. Дланта я погали по врата, достигна до главата й и я потърка.

Искаше й се да се извърне, но се застави да не го прави. Ръката му продължаваше да я разтрива, сега вече се спускаше по челото. Потърка лицето й, погали бузите, дръпна устните й, опита се да отвори устата й, като бръкна с вонящите си мазолести пръсти. Тя се обърна, но ръката следваше движението на главата й, бъркаше, мушкаше, сякаш проверяваше парче месо.

— Моля те, спри! — изплака тя.

Ръката спря, последва изсумтяване. След това пръстите се плъзнаха по шията й, стискаха отначало леко, после — силно. Още по-силно.

Кори се опита да изпищи, но силната ръка вече бе затворила дихателната й тръба. Тя се замята, бореше се и скоро пред очите й взеха да излизат звездички.

А той продължаваше да стиска. Тя започна да губи съзнание и крайниците й неволно се отпуснаха. Отчаяно се опита да го достигне, да забие нокти, да го отблъсне…