Назад по линията
Шрифт:
— Нажалени сме, че ни напускаш — нежно редеше Шигемицу. — Отсъствието ти отваря бездна. Но пък цял свят открива се пред тебе, щом потропаш…
Продължи в същия дух поне пет минути. Накрая поезията му стана вдъхновяващо еротична. Жалко, че не запомних тази част.
Реехме се все по-възвишено. Сам се вихреше като домакин и не позволяваше никой да се спихне дори за минута. Неговото огромно черно тяло блестеше от мазилата. Млада двойка от службата на времето си бе домъкнала ковчег — прекрасна изработка, тапициран с коприна и с всевъзможни санитарни удобства. Напъхаха се вътре,
Момичетата от смъркалницата танцуваха за нас, а трима куриери — двама мъже и крехка наглед млада жена с хермелинова препаска — направиха очарователна демонстрация на биологична акробатика. Научили стъпките в Кносос, където гледали древни критски танци, после просто ги приспособили към съвременните вкусове, като вмъкнали сношения в най-подходящите моменти. По време на тяхното изпълнение Сам раздаде на всички сетивни миксери. Включихме си ги и бяхме завладени от прекрасна синестезия. Този път за мен осезанието се превърна в аромати. Галех хладното дупе на Бетси и вдишвах уханието на априлски люляк. Стиснах кубче лед и надуших морски прибой при прилив. Плъзнах пръсти по грапавата повърхност на стената и дробовете ми се изпълниха със замайващия мирис на пламнала борова гора. Пренастроихме миксерите и звуците се преобразиха в допир. Хелън дишаше страстно в ухото ми и аз напипвах гладък мъх. Музиката ревеше от стените като потоци гъста сметана. Шигемицу започна да стене в бели стихове и пробождащите ритми на гласа му стигаха до мен като ледени пирамиди. Опитахме и бъркотии с цветове и вкусове. От всички наслади, изобретени през последното столетие, несъмнено предпочитам сетивния микс.
Емили — момичето от генетичния салон, дойде при мен. Тя беше слаба, сякаш гладуваше, скулите й стърчаха, но под разрошената метла на зелената й коса ме гледаха най-красивите пронизващи зелени очи, които бях виждал. Макар че се друсаше с всичко, което имахме на купона, изглеждаше хладнокръвна и сдържана. Скоро открих, че съм се заблудил. Тя пак се рееше.
— Слушай внимателно какво ти казва — посъветва ме Сам. — От реенето става ясновидка. Сериозно ти говоря — истинска е, а не шарлатанка.
Тя залитна към прегръдката ми. Задържах я неуверено, докато устата й търсеше моята. Зъбите захапаха лекичко устните ми. Ние се свлякохме полека на килима, който избръмча тихо от докосването ни. Емили носеше наметка от ивици медна плетка, събрани при шията. Аз затърсих търпеливо гърдите й под дрехата, а тя изрече с кух глас на пророчица:
— Скоро ще потеглиш на дълго пътешествие.
— Така е.
— Ще поемеш назад по линията.
— Вярно.
— Във… Византион.
— Да, в столицата на Византия.
— Там не е място за старци! — провикна се някой от другия край на стаята. — Младите се прегръщат, птички пеят по дърветата…
— Византион… — смънка изтощена танцьорка, проснала се разкрачена до петите ми.
— Златните ковачници на императора! — изпищя Шигемицу. — Дух подир дух! Ковачниците разбиват потока! Пламъци,
— Кърканите войскари на императора се изпонатръшкаха — вметнах аз.
Треперещата Емили ме ухапа по ухото и заяви:
— Във Византион ще намериш съкровената си мечта.
— Сам ми каза същото.
— И там ще я загубиш. Ще страдаш, ще съжаляваш и ще се покайваш, няма да си същият както преди.
— Звучи сериозно — промърморих.
— Пази се от любовта във Византион! — нададе вой пророчицата. — Пази се! Пази се!
— … челюстите, що захапват, ноктите, що хващат! — пееше Шигемицу.
Обещах на Емили, че ще бъда много предпазлив.
Но светлината на ясновидството угасна в очите й. Тя се подпря да седне, примигна, усмихна се смутено и попита:
— Ти кой си?
Бедрата й стискаха лявата ми длан.
— Купонът е в моя чест. Аз съм Джъд Елиът.
— Не те познавам. С какво се занимаваш?
— Времеви куриер съм. Е, ще бъда. Утре заминавам, за да започна работа.
— Май си спомням. Аз съм Емили.
— Да, знам. Работиш в генетичен салон, нали?
— Някой ти е говорил за мен!
— Малко. Какво вършиш там?
— Разделителка съм. Изолирам гени. Виж сега… ако някой има гена за рижа коса и иска да го предаде на децата си, но той е свързан, да речем, с гена за хемофилия, аз отделям нежелания ген и го премахвам.
— Изглежда твърде трудно — отбелязах.
— О, не, стига да знаеш какво правиш. Има шестмесечни подготвителни курсове.
— Тъй ли било…
— Работата е интересна. Опознаваш отблизо хората по това какви искат да бъдат децата им. Знаеш ли, не всеки се стреми да вложи в тях подобрения. Получаваме и невероятни молби.
— Май зависи какво разбираш под „подобрения“ — промърморих.
— Е, има си общоприети норми за външността. Смятаме, че е по-добре да имаш гъста лъскава коса вместо никаква. По-добре е мъжът да бъде висок два метра вместо един. И е по-добре да имаш равни зъби, а не криви. Но какво би казал за жена, която идва при нас и иска да й проектираме син, чиито тестиси да не са слезли в торбичката?
— Че защо някому би хрумнало да иска такова момче?
— Не й допадало, че ще се занимава с момичета, когато порасне.
— И изпълни ли молбата й?
— Молбата беше с цели две точки под допустимия минимум според индекса за генетични отклонения. Длъжни сме да препращаме всички подобни молби до Съвета за генетичен надзор.
— А те дали биха я одобрили?
— В никакъв случай. Не разрешават такива вредни мутации.
— Ясно, горката жена ще си има момченце с нормални топки.
Емили се подсмихна.
— Може да отиде при нелегалните генетични касапи, ако толкова иска. Те са готови да направят всичко за всекиго. Не си ли чувал за тях?
— Май не съм.
— Те стъкмяват крайните мутации за авангардно настроената сган. Децата с хриле и люспи, децата с двайсет пръста на ръцете или онези с кожа на ивици като зебри. Нелегалните ще разбърникат всеки ген… срещу съответната цена. При тях е страхотна скъпотия. Но те са напиращата от бъдещето вълна.
— Нима?