Назад по линията
Шрифт:
— Назад по линията — обяви той.
— Назад по линията — кимнах аз.
Слязохме долу да се срещнем с нашите осем туристи.
20.
Мястото за времевия скок във византийските екскурзии е почти винаги площадът пред „Света София“. Чувствахме се малко неловка в одеждите си, докато ни возеха натам с микробус. Бяхме на площада малко преди десет сутринта. По-обикновени туристи, дошли просто да разгледат Истанбул, вървяха на малки тълпи между огромната катедрала и близката джамия „Султан Ахмед“. Капистрано и аз проверихме дали таймерът на всеки е на мястото си и
В групата имаше двама млади хубавци от Лондон, две германски учителки с вид на девственици и две по-възрастни семейни двойки американци. Всеки бе минал през хипнокурса по византийски гръцки и за около два месеца щеше да го говори с лекотата на роден език. Въпреки това трябваше да напомняме на американците и на едната германка да говорят само на гръцки.
Скочихме.
Усетих мимолетната загуба на представа къде съм, присъща на прехвърлянето назад по линията. После се опомних и установих, че съм напуснал Истанбул, за да попадна в Константинопол.
Градът не ме разочарова.
Нямаше ги мърлявите цветове. Нямаше ги минаретата. Нямаше ги джамиите. Нямаше ги турците.
Небето беше синьо, въздухът — свеж и чист. Стояхме на големия площад — Августеума, пред „Света София“. Отдясно, където трябваше да бъдат невзрачно сиви делови средища, зърнах ширнали се поля. Пред мен трябваше да бъде синята фантазия на джамията „Султан Ахмед“, но видях струпани нагъсто ниски мраморни дворци. Встрани от тях се издигаше едната стена на Хиподрума. Хора в пъстри роби, сякаш избягали от византийска мозайка, ходеха из просторния площад.
Завъртях се на пети, за да съзерцавам за пръв път „Света София“ без минаретата.
Нямаше я.
На мястото й видях овъглените руини на непозната правоъгълна базилика. Каменните стени едва се крепяха, покрив нямаше. Трима войници придрямваха в сянката на фасадата. Обърках се.
Капистрано подхвана монотонно:
— Върнахме се шестнайсет столетия назад по линията. Годината е 408-а. Дойдохме да наблюдаваме шествието по случай кръщението на сина на император Аркадий, който един ден ще седне на трона под името Теодосий II. Зад нас, на мястото на всеизвестната „Света София“ можем да видим развалините на първоначалната базилика, построена по времето на император Констанций, син на Константин Велики, и отворена за богомолци на 15 декември 360 година. Тази сграда е опожарена при размирици на 20 юни 404 година и както виждате, възстановяването й още не е започнало. Тя ще бъде построена наново трийсет години напред по линията от император Теодосий II и ще я видите при следващия ни скок. Елате насам.
Последвах го, все едно сънувах — турист като другите осмина. Капистрано вършеше цялата работа на куриер. Разказваше сбито, но разбираемо за мраморните палати пред нас — зародиш на Големия дворец. Не успявах да напасна гледките с чертежите, които бяхме разглеждали в „Харвард“. Обяснението беше просто — аз бях изучавал по-късния, процъфтяващ град от епохите след Юстиниан. Отдалечихме се от брега и дворците към жилищен квартал, където домовете на богаташите с обширните им дворове се смесваха хаотично с бедняшките колиби под тръстикови покриви. Накрая излязохме на Месата, широката церемониална улица, по която се редяха дюкяни. В чест на кръщенето на престолонаследника бяха украсени с копринени драперии, обшити със златни нишки.
Всички жители на Византион
— Чуждоземци ли сте? — попита ни брадат мъж, който продаваше малки глинени лампи. — Откъде идвате? От Кипър? От Египет?
— От Испания — отговори Капистрано.
Търговецът се ококори, сякаш го уверявахме, че сме пристигнали от Марс.
— Испания… Испания, значи! Чудесно! Да изминете толкова път, за да видите нашия град…
Той огледа изпитателно групата и вниманието му се прикова в русата, едрогърдеста Клотилде, по-пищната от двете учителки.
— Твоята робиня да не е саксонка? — попита ме, докато я опипваше през широката роба. — Ах, великолепна е! Ти си мъж с добър вкус!
Клотилде ахна и откопчи пръстите му от бедрото си. Невъзмутимият Капистрано награби търговеца и го тласна толкова безмилостно в стената на близкия дюкян, че няколко лампи паднаха на калдъръма и се натрошиха. Мъжът присви очи, но Капистрано му засъска тихо и смразяващо, приковал го със страховит поглед.
— Не съм искал да оскърбя никого — оправда се търговецът. — Помислих я за робиня!
Промърмори още някакво извинение и закуцука нанякъде. Клотилде се тресеше, но дали от възмущение или възбуда, не бих могъл да кажа. Спътничката й Лизе май завиждаше малко. Нейната гола плът никога не бе опипвана от амбулантен търговец във Византия.
Капистрано плю на земята.
— Можеше да стане неприятно. Винаги трябва да бъдем нащрек. Едно невинно пощипване може твърде бързо да доведе до усложнения и същинска катастрофа.
И другите продавачи се отдръпнаха. Намерихме си места почти на първата редица в тълпата, обърнала лица към улицата. Според мен мнозина не бяха местни хора и се питах дали виждам пътешественици във времето. Мислех си за момента, когато ние, идващите назад по линията, ще се наблъскаме в миналото до пръсване. Ще запълним всяко „вчера“ със самите себе си и ще изтикаме от него собствените си прадеди.
— Идват! — ревнаха хиляда гърла.
Зазвучаха тръби в няколко различни тоналности. В далечината се показаха благородници, гладко обръснати и късо подстригани по римски — това все още беше град колкото на гърците, толкова и на римляните. Всеки беше пременен в бяла коприна — доставяна с кервани от Китай на главоломни цени, промърмори Капистрано. Византийците още не бяха откраднали тайната на коприната. В този късен следобед слънцето огряваше косо прекрасните дрехи и озаряваше шествието с такова сияние, че дори Капистрано, виждал неведнъж всичко това, се трогна. Благородниците на империята доближаваха бавно.