Назад по линията
Шрифт:
— А имало ли е такива? — полюбопитствах аз.
15.
Закусихме в „При Бренън“, вечеряхме в „При Антоан“, разходихме се в парка и се върнахме в стария град да разгледаме катедралата на площад „Джаксън“, после отидохме на брега да се полюбуваме на Мисисипи. Освен това посетихме киносалон и гледахме „Червен прах“ с Кларк Гейбъл и Джийн Харлоу, отбихме се за малко в пощата и в обществената библиотека, накупихме си вестници (те са разрешени като сувенир) и се наслушахме на радиостанции. Джеф ни повози с автомобил под наем. Предложи и на нас
После заминахме за Батън Руж да видим как ще бъде убит сенатор Лонг.
Пристигнахме в града на 7 септември, събота, и се настанихме в най-изискания хотел, както твърдеше Джеф. Имаше сесия на щатското законодателно събрание и тарторът Хюи бе дошъл от Вашингтон да дърпа юздите. Размотавахме се безцелно до неделния следобед, когато Джеф ни заведе да видим най-голямото шоу.
Той си бе сложил термопластична маскировка. Неговото розово, нормално лице сега имаше белези и нездрав жълтеникав оттенък. Имаше и мустаци под носа си, а на носа — големи тъмни очила, които сякаш бе взел назаем от Даджани.
— За трети път водя туристи тук — обясни ни Джеф. — Няма да е много добре, ако някой забележи трима неразличими близнаци в коридора, където застреляха Хюи.
Напомни да не обръщаме никакво внимание на другите двама Джеф Монро, които бихме могли да зърнем близо до мястото на убийството. Само той с белезите, мустаците и очилата си беше нашият куриер, до онези не биваше и да припарваме.
По свечеряване тръгнахме нехайно към великанската 34-етажна сграда на щатския парламент и се вмъкнахме вътре — поредните зяпачи, дошли да се възхитят на творението на Хюи, погълнало 5 милиона долара по тогавашните цени. Джеф на всеки няколко секунди проверяваше времето.
Посочи ни място, откъдето щяхме да виждаме добре, но нямаше да пострадаме от заблуден куршум.
Нямаше как да не забележим и други туристи, заели небрежни пози наблизо. До една група стоеше мъж, който несъмнено беше Джеф Монро. Друга група се бе скупчила около мъж със същото телосложение, който обаче носеше очила с метални рамки и имаше голяма тъмна бенка на едната буза. Много се стараехме да не поглеждаме към тези хора. И те най-усърдно се занимаваха със същото.
Човъркаше ме мисълта за парадокса на натрупването. Според мен всеки, който някога би се пренесъл назад по линията, за да гледа убийството на Хюи Лонг, би трябвало да е тук в момента — може би хилядни тълпи, които се блъскат за по-добро местенце отпред. Да, ама имаше само няколко десетки, дошли от 2059-а или от по-ранна година. Защо останалите не бяха тук? Нима времето беше толкова гъвкаво, че все същото събитие можеше да се разиграва безкрайно, всеки път за все по-многобройна публика?
— Ето го — прошепна Джеф.
Главатарят вървеше забързано към нас, следван по петите от охраната си. Той беше нисък и пълничък, с червендалесто лице, чип нос, оранжева коса, месести бърни и дълбока ямичка на брадичката. Внушавах си, че мога да доловя силата на характера му, и се питах дали не се заблуждавам сам. Когато ни доближи, той се почеса по задника, каза нещо на мъжа отляво и се закашля. Костюмът
Подготвени от нашия куриер, ние знаехме откъде ще се появи убиецът. Чак когато Джеф промърмори сигнала — не и по-рано! — извихме глави, за да видим как доктор Карл Остин Вайс се отдели от гъмжилото, пристъпи към сенатора и притисна към корема му пистолет 22-ри калибър. Стреля веднъж. Изненаданият Хюи се просна по гръб смъртно ранен. Телохранителите му мигом извадиха оръжията си и застреляха убиеца. По пода се разтекоха лъщящи локви кръв. Зачервените телохранители ни избутваха и изблъскваха — по-назад, по-назад, по-назад!
Това беше. Събитието, което дойдохме да видим, свърши.
Изглеждаше не съвсем истинско — като инсценировка на стара история, добре замислено, но посредствено изиграно триизмерно шоу. Находчивостта, вложена в представлението, ни впечатли, но значението на видяното не ни потресе.
Дори когато наоколо свиреха куршуми, не беше напълно реално за нас.
Само че куршумите си бяха истински и ако ни бяха улучили, щяхме да умрем истински.
А за двамата мъже, паднали на полирания под, събитието беше непоправимо истинско.
16.
Участвах в още четири подготвителни пътувания, преди да ме утвърдят като времеви куриер. Всички скокове пак бяха в района на Ню Орлиънс. Опознах историята на това място далеч по-добре, отколкото можех да си представя.
При третата екскурзия попаднах в 1803 година, когато Щатите купили Луизиана. Аз бях единственият стажант. Имаше седмина туристи. Нашият куриер беше Сид Буонокоре — нисък мъж със сурово изражение. Когато споменах името му пред Сам, той прихна и изтърси:
— Онова долно типче ли!
— Че какво му е долното?
— Преди водеше туристи в Ренесанса. Само че накрая патрулът го спипа да се прави на сводник — пробутвал туристки в леглото на Чезаре Борджия. Дамите му се отплащали щедро, Чезаре — също. Буонокоре се оправдал, че просто си вършел работата, нали мацките искали по-интересни преживявания в епохата и подобни глупости. Не му се разминало. Изтеглиха го тук и го насадиха на екскурзията с покупката на Луизиана.
— От куриера иска ли се да надзирава сексуалния живот на туристите? — учудих се аз.
— Не, но от него не се очаква и да поощрява лудориите им в други епохи.
Аз обаче открих, че човекът, „поощрявал лудории в други епохи“, е доста симпатичен мошеник. Буонокоре не беше красавец, но излъчваше такава всеядна сексуалност, че нямаше как да не му се възхитя. А в неговата неуморна загриженост за собственото му благополучие дори долавях някакъв хищен чар. Никой не ръкопляска на дебнещ джебчия, затова пък мнозина насърчават отявлените разбойници. А Сид Буонокоре си беше тъкмо такъв по нрав.
Освен това се отличаваше с вещина в работата си като куриер. Вмъкна ни умело в Ню Орлиънс през 1803 година като холандски търговци, дошли да преценят шансовете си на местните пазари. Нищо не ни застрашаваше, ако не се натъкнем на истински холандец, а прикритието премахваше всякакви съмнения за странния ни говор. Обикаляхме града, навлекли неудобните дрехи от началото на деветнайсети век, и се чувствахме като актьори, избягали от репетиция на историческа пиеса. Но Сид ни развеждаше с хъс.