Назад по линията
Шрифт:
Зяпах я безсрамно.
И тя ме зяпаше. Безсрамно.
Погледите ни се срещнаха и между нас протече чиста енергия, от чиято мощ потръпнах. Тя се подсмихна само с лявото ъгълче на устните и откри два блестящи зъба. Подканяща усмивка. Похотлива.
Кимна ми почти незабележимо.
После се обърна и започна да сочи гърнета и кутии, да поръчва едно или друго, а аз не можех да откъсна очи от нея. Накрая придружителката забеляза и ме опари с яростен, отпъждащ поглед.
— Да вървим — каза ми нетърпеливо Шпеер. — Колесницата чака…
— Нека почака още малко.
Накарах го да остане, докато
— Онази жена!… Как се казва?
— Господарю, аз… тоест…
Шляпнах златна монета на тезгяха.
— Името!
— Тя е Пулхерия Дука — отвърна задъхан. — Съпругата на всеизвестния! Лъв Дука, който…
Изстенах и се втурнах към изхода.
Колесницата й чаткаше по калдъръма към Златния рог.
И Шпеер излезе.
— Добре ли сте, хер куриер Елиът?
— Зле съм, та чак ми се вие — изфъфлих. — Пулхерия Дука… Това беше Пулхерия Дука…
— И какво от това?
— Обичам я, Шпеер, не можеш ли да проумееш?
Той напомни безизразно:
— Колесницата ни чака.
— Все ми е едно. Няма да дойда с тебе. Предай на Метаксас моите най-сърдечни поздрави.
Защурах се безцелно по улиците, умът и слабините ми бяха възпламенени от спомена за Пулхерия. Целият се тресях. Обливах се в пот. Хълцах. Накрая се подпрях до стената на някаква църква и притиснах буза към студените камъни. Докоснах таймера и скочих обратно при туристите, които зарязах спящи в 1098 година.
39.
До края на това пътешествие аз бях скапан куриер.
Начумерен, отчужден, болен от любов, с помътен разсъдък, аз преведох моите хора през стандартните събития — подтикнатото от венецианци нашествие на кръстоносците през 1204 година, победата на турците през 1453 година — привично и бездушно. Може би те не доловиха, че полагам минимално старание, или не ги засягаше. А може и да търсеха причината в произшествието с Мардж Хеферин. Добре ли, зле ли, но си получиха екскурзията и ги върнах невредими напред по линията в текущото време, където се отървах от тях.
Пак имах почивка, а душата ми беше заразена от желание.
Да отида в 1105 година? Да приема предложението на Метаксас и да го оставя да ме запознае с Пулхерия?
Тази идея ме плашеше.
Времевият патрул забранява изрично всякакво сближаване между куриери (или други пътешественици във времето) и хора назад по линията. От нас се очаква да имаме с обитателите на миналото само бегли и повърхностни контакти — да си купим кесия маслини, да попитаме как да стигнем до „Света София“ или нещо подобно. Не ни е разрешено да завържем приятелство, да се впуснем в дълги философски дискусии или да подхванем сексуални забавления с онези, които са живели в предишните епохи.
Особено със собствените си прародители.
Самото табу върху кръвосмешението не ме стряскаше чак толкова. Подобно на другите морални забрани, напоследък то няма чак такова значение и макар че не бих се решил да легна със сестра си или с майка си, не намирах убедителна причина да се въздържа от сношения с Пулхерия. Е, мъчеха ме бледи остатъци
Спираше ме обаче всевластната спънка — страхът от наказание. Ако патрулът ме спипа да се въргалям с моята прабаба отпреди столетия, непременно ще ме уволнят от службата на времето, биха могли и да ме тикнат в затвора, дори да ми стоварят на главата смъртно наказание за най-тежкото времево престъпление — опитал съм се да стана прародител на самия себе си. Тези рискове ме ужасяваха.
Как биха могли да ме спипат?
Представях си какви ли не сценарии. Например:
Изкрънквам си да бъда представен на Пулхерия. Все някак успявам да остана насаме с нея. Протягам ръка към прекрасната й плът. Тя се разпищява, телохранителите ме сграбчват и ме очистват. Когато не се явявам на работа след почивката, времевият патрул ме проследява, научава какво ме е сполетяло, спасява ме и ме обвинява във времево престъпление.
Или:
Изкрънквам си да бъда представен и т.н., съблазнявам Пулхерия. И тъкмо двамата да свършим заедно, съпругът нахълтва в спалнята и ме намушква. Следва остатъкът от първия сценарий.
Или:
Влюбвам се толкова лудо в Пулхерия, че офейквам с нея в някоя далечна точка на времето, да речем 400 г. пр.н.е. или 1600 г. н.е. и двамата заживяваме щастливо, докато патрулът не ни намери. Връщат нея в съответния момент от 1105 година, а мен обвиняват във времево престъпление.
Или…
Още десетина възможни ситуации с все същия унил край. Затова устоях на изкушението да прекарам почивката си в 1105 година и да душа около Пулхерия. За да угодя на мрачното си настроение от незадоволения нагон, аз се записах на екскурзия в чумните години.
Само гаднярите, изродите, психарите и извратените отиват на такива екскурзии, което означава, че за тях винаги има опашка от чакащи. Но като куриер в почивка аз прередих турист и се вмъкнах в първата достъпна група.
Има четири редовни маршрута на „черната смърт“. Единият е към Крим през 1347 година и показва настъплението на чумата от Азия. Кулминацията на тази екскурзия е обсадата на Кафа, генуезко търговско пристанище на Черно море, от монголските пълчища на хан Джанибек. Хората му падали като гнили круши от чумата и той запращал труповете им с катапулти в крепостта, за да зарази генуезците. За този маршрут резервациите се правят една година предварително.
Генуезците пренесли „черната смърт“ на запад в Средиземноморието и вторият маршрут ви отвежда в Италия през есента на 1347 година, за да гледате как се разпространява на континента. Присъствате на масовото изгаряне на евреи, които били нарочени за причинители на епидемията чрез отравяне на кладенците. Третият маршрут е във Франция през 1348 година, а четвъртият — в Англия през пролетта на 1349 година.
Отделът за резервации успя да ме вмести в английската екскурзия. По обяд се засилих натам с капсула и пристигнах само два часа преди групата да скочи назад по линията. Нашият куриер беше висок мъж с мъртвешки вид на име Райли, с бухнали вежди и зле поддържани зъби. Изглеждаше малко чудат, което си е задължително, за да се заемеш с подобен времеви маршрут. Поздрави ме дружелюбно, макар и вкиснато, и ми взе мерките за защитен костюм.