Назад по линията

Силвърбърг Робърт

Всичко това не ме подтикваше да бъда творчески настроен куриер.

Имаше и по-дребни дразнители като безсилната жажда за разврат на дъртия Хагинс, който досаждаше безмилостно на кротката мисис Гостаман. А Зауерабенд с вбесяващ инат напираше да човърка своя таймер.

— Да знаеш — подхвърли ми няколко пъти, — ще се обзаложа с тебе, че мога да й хвана цаката на тази джаджа и сам да си боравя с нея. Бях инженер, да знаеш, преди да стана борсов брокер.

Повтарях му да не пипа таймера, но той пак започваше зад гърба ми.

Капистрано

също ми навлече главоболия — срещнах го случайно в 1097 година, когато кръстоносците на Боемунд влизаха в Константинопол. Появи се, когато аз съсредоточих вниманието си в повторението на сцената с Мардж Хеферин. Исках да се уверя, че моята поправка на миналото е трайна.

Този път подредих хората си от другата страна на улицата. Да, видях себе си, където трябваше да се намирам, там беше и Мардж, разпалена и нетърпелива да се предложи на Боемунд. Кръстоносците стъпваха тежко към нас, а на мен ми се виеше свят от напрежение. Дали щях да се видя как спасявам Мардж? Или Мардж щеше да се метне към Боемунд и да бъде посечена? Или щеше да се разиграе друг вариант? В тези секунди се плашех най-силно от променливостта на времевия поток.

Боемунд идваше към нас. Мардж си разхлабваше връзките на туниката. Показаха се едрите, млечнобели гърди. Мускулите й се стегнаха, готови да я запратят към средата на улицата. И отсреща от нищото изникна втори Джъд Елиът точно зад нея. Видях как се смръзна лицето на Мардж, когато другото ми „аз“ заби пръсти като куки в задника й, а другата му разперена длан притисна гърдата й. Видях я да се боричка и накрая да се отпуска примирено. А когато Боемунд отмина, видях се как изчезвам и останах само в два екземпляра от двете страни на шествието.

Краката ми омекнаха от облекчение, но ме човъркаше и безпокойство — сега знаех, че моята намеса е запечатана в потока на времето и всеки може да се убеди в това. Включително и някой мярнал се патрулен, който ще забележи краткото удвоено присъствие на куриер и ще поиска да знае какво става. По всяко време през следващите милион хилядолетия времевият патрул можеше да открие тази сцена… И ако ще да останеше моя тайна чак до 8000000000008 година, пак щяха да ми потърсят сметка защо съм се намесил по строго забранен начин. Все щях да очаквам нечия ръка да се отпусне на рамото ми, някой да произнесе името ми…

Нечия ръка се отпусна на рамото ми. Някой произнесе името ми.

Завъртях се на пети.

— Капристрано!

— Ами да, Капистрано. Ти друг ли очакваше?

— Аз… такова… стресна ме, това е.

Треперех неудържимо. Коленете съвсем отказаха да ме държат.

Толкова се разстроих, че минаха няколко секунди, докато осъзная колко страшен е Капистрано.

Той беше изцеден и измършавял, лъскаво черната коса посивяваше, слепнала на масури. Изглеждаше остарял с двайсетина години. Заподозрях проява на парадокса на едновременността и ме обзе страх както при всяка среща с човек, който е от собственото

ми бъдеще.

— Какво те мъчи? — попитах го.

— Разпадам се. Пречупвам се. Виж, ей там са моите туристи. — Показа ми групичка пътешественици във времето, които гледаха втренчено кръстоносците. — Не мога да остана с тях. Повръща ми се от тях. Повръща ми се от всичко. Това е краят за мен, Елиът, краят веднъж завинаги.

— Защо? Какво не е наред?

— Не мога да говоря за това сега. Къде ще нощувате?

— Ами тук, в 1097-а. В странноприемницата до Златния рог.

— Ще се видим в полунощ — реши Капистрано и стисна ръката ми за миг. — Това е краят, Елиът. Истинският край. Бог да се смили над душата ми!

43.

Капистрано дойде в странноприемницата малко преди полунощ. Под наметалото си притискаше бутилка, която отпуши и ми подаде.

— Коняк. От 1825 година. Бутилиран е още през 1775-а. Донесох си го назад по линията.

Опитах коняка, а Капистрано се тръшна прегърбен пред мен. Сега изглеждаше още по-зле — стар, изтощен, празен. Взе шишето и загълта жадно.

— Преди да кажеш нещо — подхванах, — искам да знам коя е отправната ти точка в текущото време. Едновременността ме плаши.

— Няма парадокс.

— Няма ли?

— Отправната ми точка е декември 2059 година. Същата като твоята.

— Невъзможно!

— Невъзможно ли? — повтори той. — Това пък защо?

— Предишния път, когато те видях, личеше, че още нямаш четирийсет. Сега е лесно човек да те помисли за над петдесетгодишен. Не ме заблуждавай, Капистрано. Отправната ти точка е около 2070-а, нали? И ако е така, за Бога, не споменавай нищо за годините, които може би ми предстоят!

— Отправната ми точка е в 2059-а. — По задавения глас познах, че тази бутилка коняк не му е първата за вечерта. — И не съм по-стар, отколкото би трябвало да съм. Лошото е, че съм мъртвец.

— Не те разбирам.

— Нали миналия месец ти разказах за прабаба си туркинята?

— Да.

— Тази сутрин скочих назад по линията в Истанбул през 1955 година. Тогава прабаба ми беше на седемнайсет, още неомъжена. В пристъп на необуздано отчаяние аз я удуших и хвърлих трупа й в Босфора. Случи се през нощта, валеше дъжд. Никой не видя. Аз съм мъртъв, Елиът. Труп!

— Не!

— Казах ти отдавна, че когато му дойде времето, ще свърша със себе си по този начин. Турска уличница… подлъгала прадядо ми за този срамен брак… но сега я няма, И мен ме няма. Щом се върна в текущото време, никога няма да съм съществувал. Какво да сторя, Елиът? Ти решавай. Да скоча ли напред по линията още сега и да сложа край на тази комедия?

Изпотен от притеснение, аз отпих голяма глътка коняк и му казах:

— Дай ми точната дата и час на престоя ти в 1955 година. Веднага ще скоча напред по линията и ще ти попреча да й сториш зло.