Назад по линията

Силвърбърг Робърт

Поглеждате така на самия акт и си знаете, че е смехотворен. Задник напъва надолу, мятат се разтворени крака, чуват се приглушени стонове, ту ускоряване, ту забавяне… Възможно ли е да има нещо по-глупаво в ролята на основното действие, господстващо над човешките емоции?

Не е възможно, разбира се. Но тогава защо това обляно в пот напрягане с Пулхерия беше толкова важно за мен? (Може би и за нея.)

Моята теория гласи, че истинското значение на секса — хубавия секс — е символичното. То е отвъд факта, че получавате мимолетно „удоволствие“ от това тласкане и напъване. В края на краищата същото

удоволствие е достъпно и без затрудненията в намирането на партньор, но изобщо не е същото, нали?

Не, в секса има нещо повече от гъдела в слабините — той е празник на духовното сливане, на взаимното доверие. В леглото ей казваме един на друг ето, отдавам ти се с надеждата да ми дариш удоволствие, ще се постарая и ти да изпиташ това удоволствие. Един вид споразумение. И тръпката е тъкмо в споразумението, не в удоволствието, което то носи.

Казвате още — това е моето голо тяло с всичките му недостатъци и аз ти го показвам с доверие, защото знам, че няма да ми се присмиваш. Казвате още — приемам тази интимност с тебе, макар и да знам, че можеш да ми предадеш някоя отвратителна болест. С желание поемам този риск, защото с мен си ти. А жената казвала още, поне до края на деветнайсети или началото на двайсети век — приемам те в себе си, макар че може да има какви ли не биологични последствия след девет месеца.

Всичко това е много по-важно от бързия кеф. Ето защо механичните устройства за мастурбация не заместиха секса и никога няма да го заместят.

Ето защо онова, което се случи между мен и Пулхерия Дука в онова ранно византийско утро на 1105 година беше несравнимо по-истинско общуване от случилото се между мен и императрица Теодора половин хилядолетие по-рано, както и между мен и незнайния брой момичета цяло хилядолетие по-късно. В Теодора, в Пулхерия и в онези момичета напред по линията аз изливах горе-долу същите кубически сантиметри солена на вкус течност. Но с Пулхерия беше различно. С Пулхерия нашият оргазъм беше само символичен завършек на нещо по-голямо. За мен Пулхерия беше въплъщение на красотата и изяществото, а това, че тя склони толкова лесно да легне с мен, ме направи по-могъщ император от Алексий. Нито моята струя в нея, нито нейните тръпки в отговор означаваха кой знае какво пред факта, че се събрахме с доверие, с вяра, със споделено желание, с… любов. Ето ви я сърцевината на моята философия. Разкрит съм като неподправен романтик. Това е дълбокомисленият извод, който извлякох от всичко преживяно: сексът с любов е по-хубав от секса без любов. Велико заключение. Ако искате, мога да ви докажа и че е по-добре да си здрав, отколкото болен. И че да имаш пари е по-добре, отколкото да си беден. Способностите ми за абстрактно мислене са направо безгранични.

48.

Въпреки че доказахме тази философска теза напълно успешно, решихме да я докажем отново след половин час. Повторението е майка на знанието.

После лежахме един до друг в сладка премала. В такъв момент бих предложил на партньорката си тревица, за да споделим още един вид сливане, но тук беше невъзможно, разбира се. Това ми липсваше.

— Различно ли е там, откъдето идваш? — полюбопитства Пулхерия. — Питам за хората, как се обличат, как говорят…

— Много е различно.

— Георгиос, у тебе има нещо твърде странно. Дори в прегръдките ти. Не че съм много опитна в това, повярвай. Ти и Лъв сте единствените мъже, с които съм била.

— Истината ли

казваш?

Очите й блеснаха гневно.

— Ти за развратница ли ме смяташ?

— О, не, само че… — „Ами сега?“ — В моята страна — продължих отчаяно — момичето опознава мнозина мъже преди сватбата. И никой не възразява. Такъв е обичаят.

— Тук не е така. Пазят ни строго! Омъжиха ме на дванайсет, нямах време за волности. — Тя се намръщи, подпря се и наведе глава да ме погледне в очите. Гърдите й се люшнаха съблазнително над лицето ми. — Жените във вашите земи наистина ли са толкова разпуснати?

— Истина е, Пулхерия. Такива са си.

— Но вие сте византийци! Не сте варвари от север! Как можете да допускате това „опознаване на мнозина мъже“?

— Такъв е обичаят — повторих, неубедително.

— А може би ти не си от Епир — предположи тя. — Може би идваш от много по-далечна страна. Пак ти казвам — твърде странен си, Георгиос.

— Не ме наричай Георгиос — престраших се аз. — Наричай ме Джъд.

— Джъд ли?

— Джъд.

— И защо да те наричам така?

— Това е същинското ми име. Истинското. Георгиос е… името, с което само се представям.

— Джъд. Джъд… Име, каквото никога не бях чувала. Да, ти си от чудата страна! Така си е!

Усмихнах й се като сфинкс.

— Обичам те — казах и захапах игриво зърната на гърдите й, за да отклоня вниманието й.

— Толкова си странен — говореше тя унесено. — Толкова различен. Но почувствах влечение към тебе от първия миг. Знаеш ли, отдавна си мечтаех да бъда толкова порочна, но тъй и не се осмелих. О, предлагали са ми десетки пъти, но не си струваше да се излагам на опасност. А когато те видях, усетих този огън в себе си, този… този глад… Защо? Кажи ми защо? Ти си привлекателен като мнозина от мъжете, на които бих могла да се отдам, но се оказа единственият. Защо?

— Било е предопределено — уверих я. — Вече ти казах. Неустоима сила ни събира през…

… вековете…

— морето — завърших недодялано.

— Ще дойдеш ли отново при мен?

— Отново и отново, и отново…

— Ще измисля как да се срещаме. Лъв няма да научи никога. Толкова време се занимава с печалбите си, толкова често е при императора… дори ме поглежда рядко. Аз съм само една от многото му хубави играчки. Ще се срещаме, Джъд, често ще преживяваме удоволствието заедно и… — тъмните й очи заискриха — … може да ме дариш с дете.

Почувствах как небесата се разтварят и ме обсипват с мълнии.

— От пет години съм омъжена, а нямам дете — продължи Пулхерия. — Не разбирам. Сигурно съм била твърде млада в началото… аз си бях малка… но и досега — нищо. Дари ме с дете, Джъд. Лъв ще ти бъде благодарен… тоест ще бъде щастлив, защото ще си мисли, че е негово. Ти дори приличаш на мъжете от рода Дука, особено в очите, значи никой нищо няма да заподозре. Мислиш ли, че заченахме дете тази нощ?

— Не.

— Не? Защо си толкова уверен?

— Имам си начини.

Галех гладката й кожа.

„Е, ако карам още двайсетина дни без хапче, мога да ти направя колкото искаш бебета, Пулхерия! И да оплета такива възли в тъканта на времето, че никой да не ги развърже. Ще стана собственият си прапра… и така нататък. Дали не съм плод от собственото си семе? Дали времето се е обърнало наопаки, за да ме създаде?“

Не. Не би могло да ми се размине. От мен Пулхерия щеше да получи страст, но не и заплождане.

— Изгревът е скоро — прошепнах й.