Назад по линията

Силвърбърг Робърт

— По-добре ще е да си тръгнеш. Къде да ти изпращам вести?

— При Метаксас.

— Добре. Ще се срещнем пак след два дена, нали? Ще уредя всичко.

— Пулхерия, твой съм, когато и да поискаш.

— След два дена. Но сега си върви. Ще те изпроводя.

— Опасно е. Слугите са на крак. Пулхерия, прибери се в покоите си. Мога да изляза сам.

— Но… невъзможно…

— Знам откъде да мина.

— Наистина ли?

— Кълна се.

Наложи се да я убеждавам още, но накрая се съгласи да не рискува. Целунахме се, тя се уви в коприната, хванах я за ръката, притиснах я до себе си още веднъж и тя излезе.

Отброих шейсет секунди. Скочих шест часа назад по линията. Веселбата беше в разгара си. Измъкнах се небрежно от сградата, като заобиколих отдалече залата, където моето по-ранно „аз“ разговаряше почтително с император Алексий. Излязох незабелязано. До морската стена край Златния рог настроих отново таймера и се прехвърлих напред по линията в 1204 година. Тръгнах забързано към странноприемницата, където бях оставил спящите туристи. Стигнах там по-малко от три минути след скока си (струваше ми се, че са се изнизали много дни оттогава) към времето на Пулхерия.

Дотук добре. Преживях своята нощ на изгаряща страст, душата ми се освободи от терзанието и пак се заемах с работата си, без никой да узнае. Проверих леглата.

Мистър и мисис Хагинс — да.

Мистър и мисис Гостаман — да.

Мис Пистил и Билбо — да.

Палмира Гостаман — да.

Конрад Зауерабенд — да? Не.

Конрад Зауерабенд…

Нямаше го. Липсваше. Леглото му беше празно. За трите минути, през които отсъствах, Зауерабенд се бе изсулил нанякъде.

Но накъде?

Пронизаха ме първите иглички на паниката.

49.

Спокойствие. Запази спокойствие. Отишъл е да се изпикае, това е всичко. Ей сега ще се върне.

„Първа точка. Куриерът е длъжен да знае местонахождението на всеки от поверените му туристи във всеки момент. Наказанието е…“

Запалих факел от жаравата в огнището и изтичах в коридора.

Зауерабенд?

Не пикаеше. Не ровичкаше в килера в кухнята. Не тършуваше в избата.

Зауерабенд?

По дяволите, къде си се дянал, прасе такова?

Още усещах по устните си вкуса на Пулхерия. По кожата ми още лепнеше потта й, смесила се с моята. Други нейни течности засъхваха по слабините ми. Всички прелестни, — забранени наслади на междувремевото кръвосмешение още трептяха в съзнанието ми.

Мислех си как за такова нещо времевият патрул просто ще ме заличи. Ще им кажа: „Загубих турист.“ А те ще попитат: „Как се случи?“ Ще отговоря: „Излязох от стаята за три минути и той изчезна.“ А те: „Три минути, а? Нали ти е забранено да…“ Ще кажа: „Само три минути. За Бога, нима очаквате да ги надзиравам по двайсет и четири часа в денонощието?“ Може и да проявят разбиране, но по задължение ще проверят произшествието и ще открият, че най-безцеремонно съм скочил в друго време. Ще ме проследят до 1105 година, ще ме заварят с Пулхерия и ще се убедят, че не само съм бил небрежен като куриер, но съм се сношавал със собствената си прапрапра…

Спокойствие. Спокойствие.

Сега на улицата. Освети с факела наоколо. Зауерабенд? Зауерабенд? Никакъв Зауерабенд.

Ако аз бях Зауерабенд, накъде бих отпрашил?

Към дома на някоя дванайсетгодишна византийка? Как би си намерил някоя? Как би се вмъкнал вътре? Не. Не би го направил. Но къде е той? Шляе се из града ли? Излязъл е за малко на чист въздух? А би трябвало да

е заспал. Да хърка. Не. Спомних си, че когато скачах, той не спеше, не хъркаше, а досаждаше на Палмира Гостаман. Влетях обратно в странноприемницата. Нямаше смисъл да го издирвам наслуки в Константинопол.

Обзет от още по-силна паника, аз събудих Палмира. Тя си търкаше очите, мрънкаше, мигаше. Факелът хвърляше отблясъци по плоската й гръд.

— Къде отиде Зауерабенд? — прошепнах рязко.

— Казах му да ме остави на мира. Казах му, че ако не престане да ме тормози, ще му отхапя оная работа. Той си беше сложил ръката ей тук и…

— Да, да, но къде отиде?

— Де да знам. Просто стана и се махна. В стаята беше тъмно. Заспах преди две-три минути. Защо ти трябваше да ме будиш?

— Много си ми полезна, няма що — промърморих. — Я заспивай.

„Спокойствие, Джъдсън, спокойствие. Има си лесно решение. Ако не се беше стегнал толкова, щеше да се сетиш отдавна. Само трябва да прекроиш случката така, че да върнеш Зауерабенд в стаята, както върна живота на Мардж Хеферин.

Незаконно е, разбира се. Куриерите нямат право да се занимават с поправки на времевия поток. Това е задача на патрула. Но поправката ще бъде съвсем дребничка… Ще се справиш бързо и никой няма да научи. Нищо не те сполетя за кърпенето на миналото с Хеферин, нали? Да. Да! Това е единственият ти шанс, Джъд.“

Седнах на ръба на моето легло и се постарах да измисля най-правилния план. Нощта с Пулхерия попритъпи остротата на интелекта ми.

„Мисли, Джъд. Мисли както никога досега.

Колко беше часът, когато скочи назад към 1105-а?

Оставиха четиринайсет минути до полунощ.

Колко беше часът, когато се върна?

Оставаха единайсет минути до полунощ.

Колко е часът сега?

Остава една минута до полунощ.

Кога Зауерабенд се е измъкнал от стаята?

В този промеждутък от три минути.

Следователно колко назад по линията трябва да се прехвърлиш?

Около тринайсет минути. Нали си наясно, че ако скочиш назад повече от тринайсет минути, ще срещнеш предишното си «аз», което се готви да отпраши към 1105-а? Това е парадоксът на удвояването.

Трябва да рискувам. Така съм загазил, че парадоксът е по-малката ми грижа.

Тогава скачай и оправи положението.

Тръгвам.“

Настроих прехвърлянето безупречно — назад по линията тринайсет минути без няколко секунди. Открих удовлетворен, че предишното ми „аз“ вече го няма, но Зауерабенд още е тук. Грозният дебел мръсник беше в стаята, седнал на леглото си с гръб към мен.

Щеше да е много лесно да го спра сега. Просто му забранявам да напуска стаята и го задържам вътре през следващите три минути, с което заличавам изчезването му. В мига, когато предишното ми „аз“ се върне — тоест в единайсет минути преди полунощ — аз скачам десет минути напред по линията и заемам полагащото ми се място във времевия поток. Така Зауерабенд ще бъде пазен от куриер (в едно или друго въплъщение) през целия опасен период. За мен ще има съвсем кратък миг на удвояване, но аз ще се разкарам от това времево равнище толкова чевръсто, че той едва ли ще се усети. И всичко ще се нареди както трябва.