Назад по линията
Шрифт:
Ръката се протегна към мен и аз пуснах още един византин в шепата му.
Мърморех замаян:
— Най-големият му син е Никетас, който още не е роден, и изобщо не би трябвало да има син на име Василий и… за Бога, ти разиграваш ли ме?
— Заклевам се пред Христос Пантократор, че и с една дума не съм се отклонил от истината — звучно изрече икономът.
Бръкнах в кесията за още византини и избълвах отчаяно:
— Дали е възможно господарката Евпрепия да ме приеме?
— Би могло да се уреди, да. Но тя не е тук в момента. От три месеца
— От три месеца. Значи тук не е имало вечерно увеселение преди няколко седмици?
— Не е имало, господине.
— И император Алексий не е идвал тук? Нито Темистоклис Метаксас? Нито Георгиос Маркезинис от Епир? Нито…
— Никой от изброените не е идвал, господине. Мога ли да ви помогна с още нещо?
— Не ми се вярва — изпъшках и се отдалечих от портата с походката на човек, върху когото боговете са стоварили цялата сила на гнева си.
55.
Бродех печално на югоизток покрай Златния рог, докато не навлязох в лабиринта от дюкянчета, пазарчета и кръчми на мястото, където много по-късно щеше да се намира мостът „Галата“ и където днес също има лабиринт от дюкянчета, пазарчета и кръчми. По тези тесни, преплитащи се, хаотично разкривени улички аз се олюлявах безцелно като зомби. Нито виждах, нито мислех. Само правех поредната крачка, докато в ранния следобед късметът отново ме стисна за топките.
Затътрих се наслуки в една кръчма, двуетажна постройка от небоядисана дървения. Неколцина търговци си допиваха обедното вино. Тръшнах се тежко до разкривена и клатушкаща се маса и зяпнах стената, умислен за Евпрепия, бременната съпруга на Лъв Дука.
Хубавичка и разтропана кръчмарка изникна пред мен и попита:
— Да донеса ли вино?
— Да. Колкото може по-силно.
— А агнешко печено?
— Благодаря, но не съм гладен.
— Агнешкото ни е много вкусно.
— Не съм гладен — повторих.
Вторачих се мрачно в глезените й. Чудесно оформени глезени. Вдигнах поглед към подбедриците, после към краката, които се скриваха под простичката ленена дреха. Тя се отдалечи и след малко ми донесе кана вино. Когато я слагаше пред мен, дрехата й се поразтвори отпред и аз надникнах към двете бледи, сочни гърди с розови зърна, които се поклащаха под плата. И най-сетне я погледнах в лицето.
Тя беше като близначка на Пулхерия.
Същите тъмни палави очи. Същата безупречна, леко мургава кожа. Същите пълни устни и прав нос. Същата възраст — около седемнайсет. Разликите между това момиче и моята Пулхерия бяха в облеклото, позата и изражението. Това момиче носеше груба евтина дреха, липсваше й аристократичната елегантност на Пулхерия. Забелязах и нацупеното недоволство, сякаш животът й беше незаслужено тежък и тя се вбесяваше от това.
— За малко да те помисля за Пулхерия! — промърморих аз.
Тя се изсмя остро.
— Какви глупости дърдориш?
— Момиче, което познавам, много си приличате…
— Ти побъркан ли си, или само къркан? Аз съм Пулхерия. Игричките ти не ми харесват, страннико.
— Ти си… Пулхерия?
— Ами да.
— Пулхерия… Дука?
Тя се разкикоти в лицето ми.
— Дука, а? Сега знам, че си луд. Пулхерия Фотис, жена на кръчмаря Ираклис Фотис!
— Пулхерия… Фотис… — повтарях безчувствено. — Пулхерия… Фотис, жена… на… Ираклис… Фотис…
Тя се наведе към мен и за втори път ми показа чудните си гърди. Надменната грубост се изпари, тя се тревожеше за нещо. Заговори тихо:
— По дрехите ти виждам, че си важен човек. Какво търсиш тук? Ираклис да не е направил нещо лошо?
— Тук съм само да пия вино. Но я ми кажи нещо — ти ли си Пулхерия от рода Ботаниатес?
Тя се втрещи.
— И това ли знаеш?!
— Вярно ли е?
— Да — призна моята любима Пулхерия и се свлече до мен на скамейката. — Но вече не съм Ботаниатес. От пет години… откакто Ираклис… мръсникът Ираклис… откакто той… — В яда си тя взе моята чаша и я надигна. — Кой си ти, страннико?
— Георгиос Маркезинис от Епир.
Името не означаваше нищо за нея.
— Братовчед на Темистоклис Метаксас — добавих аз. Тя се облещи.
— Познах, че ти си важен човек! Знаех! И какво искаш от мен?
Другите в кръчмата взеха да се озъртат към нас и аз попитах:
— Не може ли да поговорим някъде на спокойствие?
Погледът й стана хладно пресметлив.
— Ей сегичка — каза ми и излезе пред кръчмата.
Чух я да вика някого с все сила като проста жена на рибар, след малко влезе момиче на около петнайсет години с оръфани дрехи.
— Ана, наглеждай нещата тук — заръча Пулхерия. — Аз имам друга работа. — Обърна се към мен и подкани: — Можем да се качим горе.
Вкара ме в стая на втория етаж и старателно залости вратата.
— Мъжът ми отиде в Галата да купи месо и ще се забави още два-три часа. Докато гнусното прасе го няма, не съм против да припечеля някой и друг византин от хубав странник.
Дрехата й падна на пода и тя остана във великолепната си голота пред мен. Усмихваше се предизвикателно — тази усмивка ми говореше, че е съхранила същността си, каквото и опетняващо падение да й бяха навлекли другите. Очите й блеснаха със съблазнителен плам.
Стоях зашеметен пред тези високи хубави гърди, чиито зърна щръкнаха пред очите ми, пред стегнатия плосък корем с тъмния триъгълник под него, пред здравите мускулести бедра и протегнатите към мен, зовящи ръце.
След миг тя се просна по гръб на нара, сви колене и разтвори крака.
— Два византина? — предложи ми цената си.
Пулхерия — преобразена в кръчмарска проститутка? Моята богиня? Моята възлюбена?
— Защо се чудиш? — подкани ме тя. — Хайде, лягай отгоре, да сложим още един чифт рога на тлъстото псе Ираклис. Какво ти става? Да не ме смяташ за грозница?