Назад по линията
Шрифт:
— Всички те чакаме на 9 август 1100 година при крепостната страна откъм сушата зад Влахерна, стотина метра вдясно от първата порта.
— Какво сте намислили?
— Върви да видиш с очите си. Повръща ми се само като помисля за това. Иди, направи необходимото и това гадно безумие ще свърши най-сетне. Хайде, скачай и ела при нас там.
— В кой час от деня?
Той поумува.
— Двайсетина минути след пладне.
Излязох от странноприемницата, отидох при стената, настроих внимателно таймера си и скочих. Мигновеният преход от нощния мрак към ярката светлина
— Господи… Не ми казвайте, че извършихме още едно удвояване!
— Този път е само парадоксът на времевото натрупване — каза другото ми „аз“. — Нищо сериозно.
Главата ми беше прекалено мътна, за да умувам дали е прав.
— Но щом и двамата сме тук, кой наглежда нашите туристи в 1204-та?
— Идиот — освирепя той, — мисли в четири измерения! Как е възможно да си толкова тъп, щом сме еднакви? Виж какво, аз скочих тук от една точка през онази нощ в 1204-та, а ти скочи от друга точка, отделена от първата с петнадесет минути. Когато се връщаме, всеки ще си отиде в своята точка от поредността. Аз трябва да бъда там в три и половина, а ти не бива да се появяваш до четири без четвърт, което не означава, че и двамата не сме тук в момента. Или че всички онези други наши „аз“ не са тук.
Огледах се и видях поне пет групички „Метаксао-Сам-аз“, пръснати в широка дъга край стената. Очевидно бяха наблюдавали бдително тази времева точка чрез чести къси скокове, за да проследяват събитията, и парадоксът на натрупването ги умножаваше.
— Дори да е така — смънках замаян, — все ми изглежда, че не си представям правилно линейната последователност на…
— Майната й на линейната последователност! — изръмжа ми другият Джъд. — Няма ли да погледнеш натам? От другата страна на портата!
Той посочи.
Аз погледнах.
Видях жена с прошарена коса, облечена съвсем обикновено. Разпознах в нея малко по-млада версия на жената, която придружи Пулхерия Дука в магазинчето за подправки в онзи ден — толкова отдавнашен за мен — пет години напред по линията, в 1105-а. Придружителката се подпираше на стената и се кискаше. Очите й бяха затворени.
Близо до нея имаше момиче на около дванайсет години, което можеше да бъде само по-младата Пулхерия. Нямаше как да я сбърка човек. Чертите й още бяха по детски неоформени и гърдите й представляваха едва забележими издутини под туниката, но зачатъкът на красотата й личеше.
А до момичето беше Конрад Зауерабенд, облечен като не особено заможен византиец.
Той й гукаше нещо на ушенцето. Поклащаше пред лицето й дребна джунджурийка от двайсет и първи век — жироскопичен медальон или нещо подобно. Другата му ръка шареше под туниката й и очевидно се прокрадваше между бедрата й. Пулхерия се мръщеше и все пак не помръдваше, за да махне ръката от слабините си. Изглеждаше някак неуверена какво й прави Зауерабенд, затова пък напълно прехласната по играчката.
— Той е в Константинопол от почти година — каза Метаксас — и честичко прескачаше до 2059-а, за да остави за продажба ценни антики. Идваше всеки ден при стената, за да
— Това му е хобито — процедих аз.
— Гледай какво ще стане сега — заръча Метаксас.
Зауерабенд и Пулхерия станаха и тръгнаха към портата. Ние се отдръпнахме в сенките, за да не ни забележат. Повечето ни парадоксални двойници бяха изчезнали — явно скачаха към други позиции по линията, за да наблюдават. А ние гледахме как дебелакът и очарователното момиче излизат безгрижно през портата към необработените ливади до самия град.
Понечих да тръгна след тях.
— Чакай — спря ме Сам. — Виждаш ли кой идва? Това е Андроник, по-големият брат на Пулхерия.
Младежът, може би осемнайсетгодишен, вървеше към нас. Изведнъж се закова на място, вторачен невярващо в хилещата се придружителка. Видяхме го да се втурва към нея, да я разтърсва, да я изправя насила. Жената пак се пльосна по гръб, напълно безпомощна.
— Къде е Пулхерия? — ревеше той. — Къде е?
Придружителката се смееше.
Отчаян, младият Ботаниатес изтича на безлюдната, напечена от слънцето улица, крещеше името на девствената си сестра. Хукна през портата.
— Тръгваме след него — нареди Метаксас.
Щом излязохме, зърнах наоколо още няколко групи наши дубликати. Андроник Ботаниатес търчеше насам-натам. Аз чух момичешки смях — сякаш прозвуча от самата стена.
И Андроник чу. В стената имаше процеп като плитка пещера, започваща от земята. Хукна натам. И ние се завтекохме, блъскахме се в тълпа, състояща се само от дубликати. Май бяхме петнайсет — по пет версии за всеки от нас.
Андроник нахълта в процепа и нададе страшен вой. Миг по-късно и аз надзърнах.
Голата Пулхерия, туниката й бе смъкната до глезените, стоеше в класическата поза на свенливостта, закрила с едната си ръка напъпващите гърди, разперила пръстите на другата върху слабините си. До нея беше Зауерабенд с раздърпани дрехи. Стърчащият му член беше в напълно работно състояние. Май тъкмо наместваше по-удобно момичето, когато го прекъснахме.
— Безчинство! — разкрещя се Андроник. — Мръсотия! Съблазняване на девица! Призовавам всички ви за свидетели! Вижте това чудовищно, скверно деяние!
Хвана за ръцете Зауерабенд и сестра си и ги издърпа на открито.
— Бъдете свидетели! — викаше оглушително.
Отдръпнахме се, преди Зауерабенд да ни е познал, макар че беше смъртно уплашен и нищо не виждаше. Горката Пулхерия опитваше да се покрие с ръце цялата, свита на кълбо в краката на своя брат, но той я дърпаше нагоре безмилостно, за да я показва, и крещеше:
— Вижте малката уличница! Вижте я! Вижте, вижте!
Отдалечихме се още малко. Идеше ми да повърна.
Този гнусен развратител на деца… оголи издутия си червен пенис пред Пулхерия… въвлече я в такъв скандал…