Назад по линията

Силвърбърг Робърт

— Тура — избра другият Джъд.

— Нямаш късмет, амиго.

Показах му монетата. Той направи гримаса и си я взе.

— Остават ми три-четири дни с тази екскурзия, нали? — каза унило. — После две седмици почивка, които не мога да прекарам в 1105 година. Това означава, че можеш да ме очакваш във вилата на Метаксас след седемнайсет или осемнайсет дни по абсолютната скала.

— Нещо подобно — потвърдих аз.

— И през това време ти ще се кефиш като пощурял с Пулхерия.

— Естествено.

— Оправи я веднъж

и от мен — промърмори той и влезе в стаята.

Слязох долу, опрях гръб на една колона и отделих половин час да си припомням всички скокове в тази побъркваща нощ, за да съм сигурен, че няма да се изтърся в 1105 година с поредното времево изместване. Тъкмо сега не биваше да сбъркам в сметките и да се появя в момент преди цялата дивотия със Зауерабенд, за да не заваря Метаксас, за когото историята все едно ще звучи на китайски.

Направих си сметките.

Скочих.

И отново се добрах до прелестната вила.

Всичко се бе уредило идеално. Метаксас ме прегърна ликуващо.

— Времевият поток отново е непокътнат — осведоми ме той. — Върнах се от 1100 година само преди два часа, но успях да проверя как е тук. Съпругата на Лъв Дука носи името Пулхерия. Някакъв си Ангел е съдържател на кръчмата, която Зауерабенд притежаваше. Никой не помни нищо. Ти си в безопасност.

— Не знам как да ти кажа колко съм…

— Пропусни тази част, ако може.

— Щом предпочиташ. Къде е Сам?

— Напред по линията. Трябваше да се връща на работа. И аз ще направя същото. Моята почивка свърши и ми предстои екскурзия в средата на декември 2059 година. Така че ще отсъствам две седмици и ще бъда отново тук на… — той пресметна наум, — … на 18 октомври 1105 година. Ами ти?

— Оставам тук до 22 октомври. Дотогава ще изтече почивката на моето алтер его и той ще ме замести тук, а аз се прехвърлям напред по линията да поема следващата си екскурзия.

— Така ли сте се разбрали? Редувате се?

— Това е единственият начин.

— Вероятно си прав — каза Метаксас.

Но не бях прав.

62.

Метаксас скочи, а аз се изкъпах. След това, напълно спокоен за пръв път след — както ми се струваше — няколко геоложки ери, започнах да обмислям близкото си бъдеще.

Първо да подремна. После да похапна. И тогава — в града, за да се видя с Пулхерия, която е върната на подобаващото й място в дома на Дука и изобщо няма представа за чудатите метаморфози, преобразили временно съдбата й.

Ще се любим, ще се върна във вилата, сутринта пак ще отида в града и…

И престанах да кроя планове, защото Сам се появи неочаквано и ги пръсна на парченца.

Носеше византийско наметало, но то очевидно бе грабнато много припряно, защото виждах под него обикновени дрехи от текущото време. Изглеждаше изтормозен и разстроен.

— Какво те води насам, по дяволите? —

промърморих аз.

— Правя ти услуга.

— Ъ?

— Казах, че дойдох да ти направя услуга. И няма да се застоявам, защото не искам времевият патрул да подгони и мен.

— Значи времевият патрул е подгонил мен?

— Можеш да си заложиш белия гъз на това! — изрева Сам. — Грабвай си нещата и се махай оттук по-скоро! Трябва да се скриеш някъде, може би три-четири хилядолетия назад по линията. По-чевръсто де!

И той се зае да събира някои от моите вещи, пръснати из стаята. Хванах го за ръката.

— Няма ли да ми обясниш какво става? Седни и не се дръж като маниак. Нахлуваш тук с милион километра в час и…

— Добре — съгласи се той. — Добре. Ще ти сдъвча всичко на малки хапки, а ако арестуват и мен, така да бъде. Затънал съм в прегрешения. Заслужавам да ме арестуват.

— Сам…

— Добре — повтори той и стисна клепачи за миг. — Отправната ми точка в текущото време — започна с кух глас — е 25 декември 2059 година. Весела ти Коледа. Преди няколко дни по моето време другото ти „аз“ върна туристите от Византия. Включително Зауерабенд. Знаеш ли какво сполетя другото ти „аз“ в мига, когато скочи в 2059 година?

— Арестуваха го патрулни, така ли?

— По-лошо е.

— Кое може да бъде по-лошо от това?

— Той изчезна, Джъд. Престана да съществува. Защото никога не е съществувал.

Разсмях се неволно.

— Напереното копеленце! Казах му, че аз съм истинският, а той е само призрак, но не искаше да чуе! Е, няма да се преструвам на опечален от…

— Не, Джъд — тъжно ме прекъсна Сам. — Той си беше точно толкова истински, колкото си и ти, докато оставаше назад по линията. А ти си точно толкова недействителен, колкото е той сега.

— Не разбирам.

— Джъд, ти не съществуваш. Битието ти беше заличено с обратно действие. Съжалявам. Никога не те е имало. И вината е колкото твоя, толкова и наша. Все бързахме и накрая се издънихме в една дреболия.

Плашех се от скръбното му изражение. Но какво друго можеше да бъде, когато е дошъл да ми каже, че не само съм мъртъв, но и не съм се раждал?

— Какво се е случило, Сам? За каква дреболия говориш?

— Ето какво стана, Джъд. Нали знаеш, че когато взехме преправения таймер на Зауерабенд, дадохме му друг. Метаксас си е скътал няколко откраднати… хитрецът се сеща за всичко.

— Е, и?

— Серийният номер на този таймер, то се знае, не беше същият като на онзи, с който Зауерабенд е тръгнал на екскурзия. Обикновено никой не забелязва такива подробности, но когато туристите се върнаха, за зла участ проверяващият беше човек, който спазва правилата буквално. Свери серийните номера по списъка. Забеляза, че един таймер е подменен и на секундата повика патрула.