Неизбежно правосъдие
Шрифт:
Мелъни седна до телефона и поразмисли.
— А от друга страна, виж какво е станало с Джон Дилинджър. Щом излязъл от киното…
— Мелъни, направили са му засада. Сега никой не знае къде сме, откъде и накъде отиваме. — Той вече се надигаше от креслото. — Дори си мисля, че така е по-хитро, отколкото да отидем за храна в магазин. Отиваме, ядем, връщаме се. Става ли?
Донякъде имаше право, но тя пак се боеше до смърт. Но пък останеха ли затворени тук, кой знае каква идиотщина можеше да им хрумне…
Ан имаше множество шапки и двамата си избраха по
Щом излязоха, усетиха миризмата на дим в града и противно на представата на Кевин, че хората едва ли не танцуваха по улиците, нямаше особено оживление. В края на краищата, палатковият лагер в парка „Голдън Гейт“ беше само на два квартала оттук. Когато минаха на кръстовището, в далечината видяха рязкото примигване на жълтите лампи, окачени по преградите около лагера.
Беше студено и Мелъни си пъхна ръката в джоба на Кевин. Той я притискаше към себе си, забързаха се. Хейт Стрийт не беше в район с полицейски час, но рядко минаваха коли и почти не се виждаха пешеходци. През няколко входа попадаха на бездомни, просещи пари. Кевин им раздаде последните монети от джобовете си.
Както той предсказа, изглежда никой не им обръщаше внимание. Улиците пустееха, но в „Пицайола“ тъпканицата беше нормална за девет вечерта в петък. Кевин избра една ниша в ъгъла.
— До изхода, за всеки случай.
— Не е смешно.
Мелъни отиде да поръча — две големи, комбинирани, с аншоа, кана „Сам Адамс“ и две чаши.
— Бихте ли ми показала някакви документи, моля?
Човекът зад барплота беше афроамериканец, на годините на Кевин. Усмихна й се търпеливо, не излъчваше заплаха.
Тя се смръзна. Навърши двайсет и една години преди шест месеца и особено докато се срещаха с Кевин, бе свикнала да си поръчва бира, без да й искат документи. Сега гледаше смаяно, чудеше се какво да измисли. Изключено беше да изскочи оттук без Кевин, а и щеше да прикове погледите на всички околни. Леко се обърна, но Кевин не гледаше към нея.
— Госпожице?
— О, извинете.
Какво да се прави. Извади портмонето и показа шофьорската си книжка, която мъжът разгледа на по-светло.
— Благодаря. За кого е другата чаша?
Ох, Господи… Накрая ще ги хванат. Трябваше просто да побегне — да кресне на Кевин и да си плюят на петите.
— За приятеля ми, седи ей там — каза, наложила волята си над страха. — По-голям е от мен.
Блестящо, Мел.
Мъжът примижа към слабо осветената зала.
— Значи доста е пораснал, а? — Мъжът още се усмихваше, докато наливаше бира в каната. — Сервитьорката ще ви я донесе ей сега.
Тя зашеметено се върна към закътания ъгъл и седна до масата.
— Идеята си я бива — каза Кевин. — Утре ще… Какво ти е?
Сервитьорката дойде, остави каната между тях и се дръпна, без да ги удостои с поглед. Мелъни
— Какво става?
Подаде й ръка, тя я стисна и му разказа.
Барманът се въртеше като на пружини, неспирно пълнеше кани с бира. А в откритата откъм залата кухня, един от готвачите въртеше във въздуха тесто за пици. От джубокса звучеше някаква песен на Стинг. Нямаше дансинг, но неколцина се подрусваха свободно, явно не забелязваха промените в ритъма. Никой не се взираше в Мелъни и Кевин. Той не пропусна да спомене това.
— Знам. Но ако…
Потупа ръката й.
— Ще драснем. Вече доста се отракахме. — Засмя се самоуверено, поне му се искаше да изглежда така. — Ей! — Плъзна пръст по лицето й. — Всичко е наред, Мел. Сама знаеш, трябваше да поизлезем на въздух…
— Кевин, вече не мога да издържам. Когато онзи те погледна, щях да повърна.
— Но ти се държиш чудесно.
Тя клатеше глава.
— Какво ще стане с нас? Кога ще свърши? _И ще свърши ли?_
Не последва отговор. Той издърпа ръката си и тържествено наля бира в чашите, за да спечели време.
— Нали се опитваме да спрем всичко това?
— Вече не знам какво се опитваме да правим. Само знам, че съм уплашена. До полуда. — Тя помълча. — Понякога си мисля, че дори няма да се измъкнем живи. Че някой ще ни убие.
Той се облегна на стола.
— Това _няма_ да стане.
— Като говориш така, чукни на дърво. Моля те!
Той тупна веднъж по масата. И не само за да успокои Мелъни.
— Знаеш ли, ако помислиш, само аз съм затънал. Мел, _ти_ имаш избор. Можеш да…
— Никога! Да те изоставя сега, след всичко?
— Нали току-що каза…
— _Това_ изобщо не съм казвала. И не искам повече да обсъждаме. Само се боя, Кевин. Боя се и за двама ни. Кой човек с ум в главата _не би се страхувал_ на наше място?
— Исках да кажа, че можеш просто да излезеш оттук, веднага, да отпрашиш с такси на юг при родителите си, да наемеш адвокат…
— Не! Млъкни, Кевин.
Тя вдигна чашата, после се озърна към залата. Изобрази усмивка на човек с железни нерви и се взря в очите му.
— _Шибана несправедливост_ — каза тя. — Цялата тази гадост е несправедлива. Ако светът беше какъвто трябва да е, щяха да ти връчат медал в Белия дом…
— Не знам, май е прекалено. Ще съм доволен и да отменят заповедта за арестуването ми.
— Добре е за начало.
Сервитьорката дойде и тресна вдигащите пара пици на масата, после изчезна.
Кевин махна след нея.
— Виждаш ли? В пълна безопасност сме.
— Има надежда — каза Уес.
Кевин говореше по телефона в коридорчето към тоалетните и аварийния изход.
— Тъкмо над това умувахме.
— Къде си? Какъв е този шум?
— В „Пицайола“. Една пицария на „Хейт“. — Добави в настъпилото мъртвешко мълчание: — Трябваше да излезем, Уес. Щяхте да превъртим. Никой не знае кои сме…